Майка му ме задушава: Историята на една българска снаха

– Ели, пак си оставила чиниите в мивката! – гласът на леля Сийка пронизва утрото като аларма. Сънувам, че съм на плажа, а някой ми хвърля кофа студена вода. Отварям очи – не е сън. Свекърва ми стои на прага на кухнята, с ръце на хълбоците и поглед, който може да разтопи лед.

Петър още спи. Дъщеря ни, Мария, се върти в леглото си. А аз съм на ръба между съня и реалността, където единственото сигурно нещо е, че денят ми започва с критика.

– Лельо Сийке, ще ги измия след малко – опитвам се да запазя спокойствие.

– След малко, след малко… Ако чаках на твоето „след малко“, къщата щеше да е буренясала! – въздъхва тя театрално и започва да търка чиниите с такава ярост, сякаш от това зависи световният мир.

Това е само началото. Леля Сийка живее на две преки от нас и идва всеки ден „да помага“. Понякога носи супа, друг път – чисти, пренарежда шкафовете или пере дрехите ни. В началото мислех, че е мило. След пет години се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Петър казва: „Тя го прави от любов.“

– Ама тя не ме обича мен, Петре! – избухвам една вечер. – Тя обича да контролира всичко!

Той въздиша и се опитва да ме прегърне.

– Знаеш я майка ми… Не може да стои на едно място.

– А аз не мога да дишам! – изкрещявам и се разплаквам.

Вечерта минава в тишина. На следващия ден леля Сийка пристига с нова покривка за масата и започва да мести вазите ми.

– Тук ще стои по-добре – казва тя и дори не ме поглежда.

– Аз харесвах старата подредба… – прошепвам.

– Елице, ти си още млада. Ще се научиш – усмихва се тя снизходително.

В този момент усещам как нещо в мен се чупи. Не съм дете. Имам работа, грижа се за Мария, обичам Петър. Но тук, в този апартамент, аз съм просто „снахата“.

Майка ми живее в друг град и рядко идва. Когато ѝ се оплача по телефона, тя казва:

– Свекървите са си такива. Трябва да си по-хитра.

Но аз не искам да бъда хитра. Искам просто да бъда себе си.

Един ден решавам да поговоря с Петър сериозно.

– Или ще говориш с майка ти, или ще си тръгна! – казвам му през сълзи.

Той ме гледа ужасено.

– Ели, не можеш да ми поставяш такива ултиматуми!

– А аз не мога повече така! – отвръщам и излизам от стаята.

На следващата сутрин леля Сийка идва по-рано от обикновено. Влиза без да почука и започва да подрежда дрехите на Мария.

– Лельо Сийке, моля те… – започвам плахо. – Може ли днес да не подреждаш? Искам сама да го направя.

Тя ме поглежда така, сякаш съм я обидила смъртно.

– Добре, щом не цениш помощта ми… – казва тя и трясва вратата на гардероба.

Вечерта Петър се прибира уморен от работа. Казвам му:

– Говорих с майка ти. Мисля, че се обиди.

Той въздъхва:

– Ще мине. Но знаеш ли… Тя е сама откакто татко почина. Може би това ѝ е останало – да се грижи за нас.

Замислям се. Никога не съм виждала леля Сийка да има приятелки или хоби. Целият ѝ свят е Петър… и сега аз съм пречката между тях.

На следващия ден я каня на кафе. Сядаме на балкона и за първи път ѝ говоря открито:

– Лельо Сийке, знам че искате най-доброто за нас. Но понякога имам нужда сама да подреждам дома си. Моля ви…

Тя мълчи дълго. После казва:

– Когато бях млада, свекървата ми ме караше да плача всяка вечер. Кълнях се, че няма да бъда като нея… А виж ме сега.

В очите ѝ има сълзи. За първи път я виждам уязвима.

– Може ли… понякога просто да ви каня на вечеря? Без да местите нищо? – питам я тихо.

Тя кимва и стиска ръката ми.

От този ден нещата се променят бавно. Понякога пак идва неканена или подрежда нещо по навик, но вече говорим повече. Дори започна да ходи на народни танци с други жени от квартала.

Петър казва, че сме като истинско семейство вече. Аз още се уча как да поставям граници без вина.

Понякога вечер си мисля: Защо в България все още вярваме, че помощта трябва да изглежда като контрол? Не можем ли просто да се обичаме без да се задушаваме?

Какво бихте направили на мое място? Ще ми бъде интересно да чуя вашите истории.