Майка на кръстопът: Да пуснеш сина си и да намериш себе си

— Мамо, ще се женя! — думите на Димитър пронизаха тишината в кухнята като остър нож. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през дантелените пердета, а аз бях потънала в мисли за вечерята. Погледнах го — очите му светеха, а усмивката му беше по-широка от всякога. Но в мен се надигна вълна от тревога.

— За кого? — попитах, макар че вече знаех отговора. Беше за Елица — момичето с шарените дрехи и странните идеи, която се появи в живота му преди няколко месеца. Не я познавах добре. Виждах я само по празници, когато идваше с домашно приготвен хляб и говореше за йога и пътувания из Родопите. Беше различна. Не като нас.

— За Елица, мамо. Обичам я. — Гласът му беше твърд, но в него прозираше молба.

Сърцето ми се сви. Спомних си как го люлеех като бебе, как го изпращах на първия учебен ден с новата раница. Сега той стоеше пред мен — мъж, готов да тръгне по свой път. А аз не бях готова да го пусна.

— Не е ли малко прибързано? — прошепнах. — Познавате се отскоро…

— Мамо, знам какво правя. Тя ме прави щастлив.

Замълчах. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Как ще се разберат? Ще може ли тя да приеме нашите традиции? Ще има ли място за мен в живота му?

Вечерта разказах на мъжа ми, Иван. Той само поклати глава:

— Децата вече не са като нас. Трябва да ги оставим да живеят живота си.

Но аз не можех да се примиря толкова лесно. Започнах да търся недостатъци у Елица — защо не работи „нормална“ работа, защо не идва по-често у дома, защо не готви като мен… Всяка среща между нас беше напрегната. Тя се опитваше да бъде мила, но усещах дистанция.

Дойде денят на сватбата. Всички бяха развълнувани, а аз се чувствах като чужда сред собственото си семейство. Гледах как Димитър и Елица си разменят обети под старата круша в двора на баба му — тя с венец от полски цветя, той с усмивка до уши. Всички ръкопляскаха, а аз едва сдържах сълзите си.

След церемонията Елица дойде при мен:

— Знам, че не е лесно за вас — каза тихо. — Но аз наистина обичам Димитър и искам да бъдем семейство.

Погледнах я в очите и видях искреността ѝ. За първи път усетих топлина към това момиче. Може би не беше като мен, но обичаше сина ми.

Минаха месеци. Понякога се карахме с Димитър за дреболии — защо не идват по-често, защо не празнуваме всички заедно… Чувствах се изоставена. Една вечер избухнах:

— Вече нямам място в живота ти! Всичко е само тя!

Димитър ме прегърна:

— Мамо, ти винаги ще бъдеш важна за мен. Но трябва да дам шанс на новото си семейство.

Тогава разбрах — борех се не с Елица, а със страха да остана сама.

С времето започнах да опознавам снаха си. Видях колко е грижовна към Димитър, как му носи чай когато е болен, как го окуражава да следва мечтите си. Започнахме да готвим заедно — тя ме учеше на нови рецепти, аз ѝ показвах как се прави баница по нашенски.

Един ден седяхме на терасата и гледахме залеза.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Елица.

— Аз трябва да ти благодаря — отвърнах аз. — Научи ме да гледам на живота по-широко.

Сега домът ни е пълен с нови традиции — сутрин пием чай вместо кафе, празнуваме именни дни с песни и танци от различни краища на България. Понякога все още ми липсват старите навици, но виждам щастието в очите на сина си и знам, че съм направила правилното нещо.

Понякога се питам: Колко често страхът ни от промяната ни пречи да бъдем щастливи? А вие бихте ли могли да приемете някой толкова различен в семейството си?