Майка само на хартия: Историята на една пренебрегната мащеха

„Не мога да повярвам, че го направи!“, изкрещях, докато държах в ръцете си поканата за сватбата на Ива – покана, адресирана само до баща ѝ. Сърцето ми се сви, а гърлото ми се стегна така, че едва дишах. Петнадесет години я гледах, сменях ѝ памперсите, водех я на първия учебен ден, стоях до леглото ѝ, когато беше болна. А сега… не бях дори поканена на най-важния ден в живота ѝ.

„Мария, моля те, не започвай пак“, въздъхна съпругът ми Георги, докато се опитваше да избегне погледа ми. „Това е нейно решение. Може би просто не иска да има напрежение.“

„Напрежение? Аз ли съм напрежението?“, гласът ми трепереше от обида и гняв. „Аз ли съм човекът, който ѝ даде всичко, а сега е излишен?“

Георги замълча. Знаех, че и той страда, но болката ми беше по-силна от всякога. Върнах се мислено назад – към онзи ден, когато Ива беше само на три години и майка ѝ ги напусна. Беше студена есенна вечер. Георги стоеше пред вратата с малката Ива на ръце и очи, пълни със сълзи.

„Мария, не знам как ще се справя сам…“, прошепна тогава той.

„Ще се справим заедно“, казах му аз и прегърнах детето така, сякаш е мое.

Оттогава животът ни се въртеше около Ива – първите ѝ стъпки, първите думи, първият ден в детската градина. Когато беше на шест, майка ѝ се омъжи повторно и замина за Германия. Обаждаше се рядко – по празници или когато изпращаше подарък по куриер. Ива плачеше нощем и ме викаше: „Мамо, ще останеш ли с мен?“ Винаги оставах.

Годините минаваха. Станахме истинско семейство – или поне така си мислех. Помагах ѝ с уроците, водех я на уроци по пиано, купувах ѝ рокли за абитуриентския бал. Когато навърши осемнайсет, майка ѝ се появи отново – този път с нов мъж и обещания за по-добър живот в чужбина. Ива отказа да замине. Остана при нас.

Но нещо се промени. Започна да се затваря в себе си, да ми говори по-рядко. Виждах как тайно пише съобщения на майка си и как очите ѝ светят всеки път, когато чуе гласа ѝ по телефона.

„Мария, не се притеснявай“, казваше Георги. „Това е нормално за момичетата на тази възраст.“

Но аз усещах как между нас расте невидима стена.

Когато Ива се запозна с Петър – бъдещия си съпруг – бях първата, която разбра. Дойде при мен с блеснали очи и каза: „Мамо, мисля, че това е човекът!“ Радвах се за нея като истинска майка. Помагах ѝ с приготовленията за сватбата – избирахме рокли онлайн, обсъждахме менюто и цветята. Или поне така си мислех…

Една вечер я чух да говори по телефона:

– Мамо, разбира се, че ти ще ме заведеш до олтара! Какво значение има Мария? Тя просто е жената на тати…

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Не можех да повярвам на ушите си. Аз бях просто „жената на тати“.

След няколко дни получихме поканата – само за Георги. Не можех да спя цяла нощ. На сутринта седнах до Ива в кухнята.

– Иве, защо не ме покани? Какво съм ти направила?

Тя ме погледна с празен поглед:

– Мария… Просто не искам да има напрежение между теб и мама. Тя настояваше да е само семейството ни… истинското семейство.

– А аз? Аз какво съм ти?

– Ти си… ти си Мария. Благодаря ти за всичко…

Това беше всичко. Благодаря ти за всичко.

Георги тръгна сам на сватбата. Аз останах вкъщи – сама с мислите си и с въпроса: „Какво направих грешно?“ Приятелките ми казаха да не го приемам лично – „Децата са неблагодарни“, „Истинската майка винаги ще бъде майка“. Но аз не можех да приема това обяснение.

Вечерта след сватбата Георги се прибра мълчалив. Остави снимките на масата – Ива сияеше до майка си и новия си баща. Аз липсвах от този кадър – както липсвах и от живота ѝ напоследък.

Седнах до прозореца и заплаках като дете. Защо любовта ми не беше достатъчна? Защо хората смятат, че само кръвната връзка има значение? Колко още жени като мен остават в сянката на „истинските“ майки?

Понякога си мисля – ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера този път? Щях ли пак да дам цялото си сърце на дете, което никога няма да ме нарече „мамо“?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли една мащеха някога да бъде истинска майка?