Мълчаливата пропаст: Когато той не иска деца

– Не мога повече така, Петре! – гласът ми трепери, а в очите ми напират сълзи. Стоя до прозореца в хола ни в София, гледам как дъждът се стича по стъклото, а той стои срещу мен, с ръце в джобовете и поглед, забит в пода.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – въздъхва тежко. Знам този тон – уморен, отчаян, сякаш вече е изгубил битката, преди да е започнала.

– Не мога да не започна! Всяка сутрин се будя с мисълта, че може би никога няма да стана майка. А ти… ти дори не искаш да говорим за това!

Той се приближава бавно, сякаш се страхува да не ме счупи. Сяда до мен на дивана и хваща ръката ми.

– Мария, обичам те. Но не съм готов. Не знам дали някога ще бъда. Животът ни е хубав такъв, какъвто е. Имаме време за себе си, пътуваме, смеем се… Защо трябва да го променяме?

– Защото аз се промених! – извиквам през сълзи. – Защото вече не мога да се преструвам, че това ми стига. Виждам приятелките ми – Деси вече има две деца, Ива е бременна… Дори майка ми ме гледа с онзи поглед – знаеш го! – сякаш съм й провалила живота.

Петър се изправя рязко и започва да крачи из стаята.

– Не е честно! – казва. – Все едно аз съм виновен за всичко. Ами ако не мога да бъда добър баща? Ако не издържа? Ако те разочаровам?

– Не искам съвършенство! Искам само да опитаме… – прошепвам.

Тишината между нас е тежка като олово. Чувам как съседите отдолу спорят за парното. В този момент осъзнавам колко самотна съм в собствения си дом.

Вечерта минава в мълчание. Лягаме си гръб до гръб. Слушам как диша и си представям какво би било да има малко бебе между нас. Сутринта Петър става рано и излиза без дума.

Дните се нижат в напрежение. На работа колежките обсъждат детски градини и първи зъбчета. Аз се усмихвам насила и се чудя дали някога ще мога да участвам в тези разговори.

Една вечер майка ми звъни по телефона.

– Как сте с Петър? – пита тя с онзи особен тон.

– Добре сме – лъжа автоматично.

– Марийче, знаеш ли… Аз те разбирам. И аз чаках баща ти дълго време да поиска дете. Понякога мъжете просто се страхуват. Но ако това е важно за теб… не го жертвай заради никого.

Затварям телефона със свито сърце. Майка ми винаги е била силна жена, но знам колко самота е изпитвала в брака си.

Седмица по-късно Петър ме изненадва с вечеря. Свещи, домашна лазаня – любимата ми.

– Трябва да поговорим – казва тихо.

Сядам срещу него, ръцете ми треперят.

– Мислих много – започва той. – Обичам те повече от всичко. Но не мога да ти дам това, което искаш. Не мога да бъда баща. Не е честно към теб да те държа тук, докато ти страдаш.

Сълзите ми потичат безконтролно.

– Какво ще правим? – питам с глас на дете.

– Ще те пусна да бъдеш щастлива – прошепва той. – Дори това да значи без мен.

В този момент светът ми се срива. Всичките ни спомени – първата ни среща на Витошка, пътуванията до морето, смехът ни в кухнята – всичко избледнява пред тази истина: любовта понякога не стига.

Минават месеци. Разделяме се тихо, без скандали. Приятелите ни са шокирани – „Вие бяхте идеалната двойка!“ – казват всички. Но никой не знае какво е да заспиваш до човек, който не споделя най-съкровената ти мечта.

Сега живея сама в малък апартамент в Лозенец. Понякога срещам Петър по улиците на София – усмихваме се неловко, но вече сме чужди.

Понякога нощем се питам: Дали избрах правилно? Може ли една мечта да струва повече от любовта? Или просто някои пропасти са непреодолими?

Кажете ми вие: бихте ли жертвали мечтата си заради човека до вас или бихте тръгнали по свой път?