Мълчаливият товар на една майка: Кога ще бъда чута?

— Пак ли ще започваш с това? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз миех чиниите, а децата се караха в хола заради едно плюшено мече.

Спрях за миг, с ръце потънали в сапунена пяна. Сърцето ми биеше учестено, а в гърлото ми заседна буца. Не исках да започвам отново, но нямах избор. Бях на ръба.

— Петре, моля те… Не мога повече сама. И двамата работим по цял ден, а вкъщи всичко пак е върху мен. Децата, пазаруването, чистенето… Дори не помниш кога последно си изхвърлил боклука.

Той въздъхна тежко и се облегна на вратата.

— Ама ти си по-добра в тия неща. Аз съм изморен след работа, ти нали си майка — по-лесно ти е с децата. Какво толкова?

Погледнах го, сякаш го виждах за първи път. Петър — човекът, с когото мечтаех да остарея, сега беше чужд. Не разбираше болката ми. Не виждаше умората в очите ми, нито треперенето на ръцете ми вечер, когато всички заспят, а аз още сгъвам дрехи.

В този момент малката Ива се втурна при мен със сълзи на очи.

— Мамо, Косьо ми счупи куклата!

Прегърнах я и я целунах по челото, докато Петър се обърна и излезе от кухнята — без дума, без поглед. Останах сама с двете деца и купчината чинии.

Вечерта легнах до него, но между нас зееше пропаст. Опитах се да му обясня колко съм изтощена — не само физически, но и душевно. Разказах му как на работа ме ценят и уважават, а вкъщи се чувствам като невидима слугиня.

— Преувеличаваш — каза той кратко и се обърна на другата страна.

Сълзите ми потекоха тихо по възглавницата. Спомних си майка ми — как винаги казваше: „Жената държи къщата.“ Но защо трябва да е така? Защо моят живот е низ от безкрайни задачи, докато Петър има право на почивка?

На следващия ден отидох на работа с тъмни кръгове под очите. Колежката ми Мария ме погледна загрижено.

— Всичко наред ли е?

— Не знам — отвърнах честно. — Чувствам се като робот. Никой не забелязва колко ми е трудно.

Тя кимна разбиращо.

— И аз минах през това. Мъжът ми не помагаше с нищо, докато не му казах, че ще си тръгна. Тогава се стресна.

Замислих се — дали и аз трябва да стигна до там? Дали да заплаша Петър с раздяла? Но какво ще стане с децата? С нашия дом?

Вечерта опитах нов подход. Седнахме заедно на масата след вечеря.

— Петре, нека направим списък с домашните задачи и да ги разпределим. Така ще имаме повече време заедно и няма да се караме постоянно.

Той ме изгледа раздразнено.

— Пак ли ще правим циркове? Аз не съм жена да чистя и готвя! Това са женски работи.

В този момент Косьо изпусна чаша вода на пода. Петър само извика:

— Виж го твоя син! Пак направи беля!

Станах и избърсах водата, без да кажа нищо. Вътре в мен нещо се пречупи.

Следващите дни минаха като в мъгла. Работех, грижих се за децата, чистех, готвех… А Петър все по-често излизаше с приятели или гледаше телевизия до късно. Започнах да се питам: това ли е животът ми? Това ли заслужавам?

Една вечер Ива ме попита:

— Мамо, защо винаги ти правиш всичко вкъщи?

Погледнах я и не знаех какво да отговоря. Не исках тя да порасне с мисълта, че жената трябва да носи целия товар сама.

Реших да поговоря с майка ми. Отидох при нея една неделя следобед.

— Мамо, уморена съм. Петър не помага с нищо, а аз вече не издържам.

Тя ме погледна тъжно.

— И аз бях така с баща ти. Но времената са други, дете мое. Трябва да говориш с него сериозно. Ако не те чуе — помисли за себе си и за децата.

Върнах се у дома решена да променя нещо. Събрах смелост и казах на Петър:

— Ако не започнеш да помагаш вкъщи, ще трябва да преосмислим брака си. Не мога повече така.

Той ме изгледа шокирано.

— Ти сериозно ли? Заради някакви чинии ще развалиш семейството?

— Не са само чиниите! — извиках през сълзи. — Това е липса на уважение! Искам партньорство, не робство!

За първи път видях страх в очите му. Може би най-накрая осъзна какво губи.

Сега стоя тук, пиша тези редове и се чудя: Колко още жени като мен страдат мълчаливо? Кога ще спрем да приемаме несправедливостта като даденост? Ще намеря ли сили да продължа напред — със или без него?