Мълчанието на наследството: Писмо от един дом, разделен от избори

– Как можа, мамо? – думите ми излетяха като куршум, докато стоях в тясната кухня на панелката ни в Люлин. Миризмата на пържени картофи се смесваше с горчивината в гърлото ми. Майка ми, Мария, не ме погледна. Само изтри ръцете си в престилката и въздъхна тежко.

– Не разбираш, Яна. Това е най-доброто за всички – каза тя тихо, сякаш се страхуваше да не събуди духовете на миналото.

– Най-доброто за кого? За леля Галя? Тя цял живот живее в чужбина! А ние тук се мъчим да свържем двата края! – гласът ми трепереше от гняв и безсилие.

Майка ми беше подписала отказ от наследство след смъртта на баба. Апартаментът в центъра на София – онзи стар, но просторен дом с дървени подове и високи тавани, който помнех от детството си – вече беше на името на леля Галя. Лелята, която се връщаше само за празници и винаги носеше шоколади и обещания, че „някой ден ще помогне“.

Аз живеех с майка ми и малкия си син, Борко. Баща му ни напусна още преди да проходи детето. Работех като медицинска сестра в болницата в Овча купел – нощни смени, умора до припадък и вечната борба със сметките. Майка ми беше болнава, а пенсията ѝ стигаше само за лекарства и хляб.

– Яна, не искам да се караме – прошепна тя. – Галя има нужда от апартамента. Връща се окончателно от Германия. Там всичко е скъпо, а тук ще започне нов живот.

– А ние? Къде ще живеем? – попитах през зъби.

Тя замълча. В този миг разбрах, че решението е било взето отдавна, без мен. Без да се замисли за мен и Борко. За нашите нужди. За нашите мечти.

Седмици наред не можех да спя. Въртях се в леглото, слушах как Борко диша тежко до мен и си представях как пак ще трябва да търся квартира. Как ще обясня на детето защо пак сменяме училище, квартал, приятели. Как ще гледам майка си в очите, когато тя се нуждае от грижа, а аз не мога да ѝ я дам.

Една вечер леля Галя дойде с куфарите си. Усмихната, с нова прическа и аромат на скъп парфюм.

– Яничке, знам, че ти е трудно – започна тя с онзи нежен глас, който винаги ме е карал да се чувствам малка. – Но аз ще ви помогна! Ще ви дам време да си намерите друго място. Може дори да ви помогна с пари за депозит.

Погледнах я и видях само чужд човек. Човек, който никога не е чистил праха от библиотеката на баба или не е поливал мушкатото на балкона.

– Не ни трябват подаяния – казах студено. – Трябваше просто да ни оставите дома.

Майка ми стоеше между нас – прегърбена, със сиви коси и влажни очи. В този момент осъзнах колко е остаряла. Колко много е жертвала за всички други, но никога за себе си.

Дните минаваха в напрежение. Леля Галя започна ремонт – къртене, прахоляк, майстори. Борко плачеше нощем от шума и страха, че ще останем на улицата. Аз ходех на работа като автомат, а вечер броях стотинките за хляб.

Една сутрин майка ми припадна в коридора. В болницата лекарят ме погледна сериозно:

– Трябва да почива повече. Стресът ѝ вреди.

Но как да почиваш, когато домът ти се руши пред очите ти?

Започнах да пиша това писмо до вас – хората от квартала, приятелите във Фейсбук групата „Съседите помагат“. Не знам какво да правя. Да простя ли на майка ми? Да се боря ли за наследството в съда? Или просто да приема съдбата си и да започна отначало някъде другаде?

Понякога нощем си представям как баба ме държи за ръка в онзи апартамент с мирис на липов чай и топъл хляб. И се питам: ако семейството е всичко, защо понякога най-близките ни хора ни оставят сами?

Как бихте постъпили вие? Простихте ли някога такава болка? Или трябва да се боря докрай?