Мама отказа да види татко, затова празнувахме разделени. Един ден ми писна.

– Не, няма да го поканя! – гласът на мама отекна в малката кухня, докато навън снегът се сипеше тихо по прозорците на панелката ни в Люлин. Беше Бъдни вечер, 1997-ма година. Аз стоях до масата с чиния в ръка и се чудех какво да кажа. Бях на петнайсет и вече разбирах твърде много.

– Мамо, той е татко ми… – прошепнах, но тя само стисна устни и продължи да реди сармите, сякаш с всяко навиване можеше да изтрие годините болка.

Така минаха почти всички празници след развода им. Татко живееше в една гарсониера в Надежда, а аз и сестра ми – при мама. Понякога ходехме при него за Коледа, друг път оставахме при нея за Великден. Никога заедно. Никога като семейство. Винаги с усещането, че нещо липсва, че сме наполовина щастливи.

Понякога си мислех, че ако бях по-добра дъщеря, може би щяха да се сдобрят. Но после чувах как мама плаче нощем и разбирах – не е толкова просто. Татко беше загубил работата си в завода след приватизацията и започна да пие. Мама не издържа – нито на безпаричието, нито на неговите изблици. Разделиха се грозно, с крясъци и обвинения, които още кънтяха в главата ми.

– Той сам си избра пътя – казваше тя. – Аз трябваше да мисля за вас.

Но аз имах нужда и от двамата. Исках да сме като другите семейства от блока – шумни, заедно на масата, с подаръци под елхата и смях до късно. Вместо това се чувствах като чужденец и у мама, и у татко.

Един ден през март 2000-та, когато вече бях студентка в Софийския, просто не издържах. Беше Цветница. Сестра ми ми звънна разплакана:

– Мама пак не иска да покани татко… А той ми купи цвете…

Тогава нещо в мен се пречупи. Отидох при мама:

– Стига вече! Омръзна ми да се делим! Не разбра ли, че страдаме всички? Ти си ми майка, той е баща ми! Не мога повече така!

Тя ме изгледа дълго, очите й се напълниха със сълзи:

– Не знаеш какво беше… Не знаеш как боли…

– Знам само, че боли и мен! – извиках аз.

Последва мълчание. После мама се разплака истински – не тихо и скришом, а с онзи плач, който измива всичко натрупано през годините.

– Добре – прошепна тя накрая. – Ще го поканя… Но само ако ти го поискаш лично.

Тогава разбрах – трябва аз да направя първата крачка. Отидох при татко. Той беше остарял, косата му бе посивяла, а ръцете му трепереха леко.

– Тате… Мама каза… Ако искаш… Ела у нас за Великден.

Той ме погледна невярващо:

– Наистина ли?

– Да. Омръзна ми да сме разделени.

Великден дойде с мириса на козунак и боя за яйца. Мама сложи най-хубавата покривка, а татко донесе домашно вино. В началото всички мълчахме неловко. После сестра ми разказа някаква смешка от училище и мама се усмихна. Татко се засмя тихо. Аз ги гледах и не вярвах – за първи път от години бяхме заедно.

След този ден нещата не станаха идеални. Имаше още много неизказани думи и стари рани. Но вече празнувахме заедно – понякога с повече смях, друг път със сълзи. Научихме се да си прощаваме малко по малко.

Сега съм на трийсет и пет и имам свое семейство. Понякога се улавям, че повтарям думите на мама или жестовете на татко. Питам се: ако не бях настояла тогава, дали щяхме някога да се сближим? Колко още семейства живеят така – разделени от гордостта и болката?

А вие… бихте ли простили? Или бихте продължили да празнувате поотделно?