„Мамо, нали можеше да кажеш „не“…“ – Лятото, което ме промени завинаги

– Мамо, нали можеше да кажеш „не“… – думите на сина ми Петър още кънтят в ушите ми, докато седя сама на кухненската маса, а часовникът на стената отброява всяка минута от това безкрайно лято. Вече е септември, но топлината не ме утешава. Само ме кара да се чувствам още по-празна.

Всичко започна в края на юни. Петър и Мария, снаха ми, дойдоха при мен с онзи поглед – молещ, но и малко изискващ. „Мамо, трябва ни помощ. Работата ни е много, а детската градина затваря за ремонт. Можеш ли да гледаш децата през лятото?“

Две малки ръчички се впиха в полата ми – Калоян и Елица, моите слънца. Как да откажа? Как да кажа „не“ на собствените си внуци? Усмихнах се и кимнах, макар че сърцето ми се сви. Знаех какво ме чака – безкрайни дни на тичане след тях, готвене, пране, чистене… Но си казах: „Това е моят дълг. Майката винаги трябва да помага.“

Първите дни бяха изпълнени с радост. Калоян ме прегръщаше всяка сутрин: „Бабо, ще ходим ли пак на люлките?“ Елица рисуваше с тебешири по плочките пред блока. Аз им правех компоти и палачинки, разказвах им приказки за моето детство в Пловдив. Съседките ми завиждаха: „Колко са ти послушни! Каква баба си само!“

Но скоро умората започна да надделява. Петър и Мария идваха късно вечер, често намръщени. „Защо Калоян пак е с ожулено коляно?“, „Елица яде твърде много сладко!“, „Не си ли ги сложила да спят навреме?“ Всеки ден нови упреци. Опитвах се да обясня: „Децата са деца…“, но никой не слушаше.

Една вечер Мария дойде по-рано от работа. Намери ме в кухнята, докато гладех дрехите на децата.
– Мамо, трябва да поговорим.
Погледнах я уморено.
– Какво има?
– Не мислиш ли, че ги разглезваш? Калоян не иска да слуша вече, а Елица плаче за теб всяка вечер.
– Аз… просто се опитвам да им дам любов.
– Понякога любовта значи и дисциплина.

Замълчах. В този момент усетих как между нас зейва пропаст. Аз – майката, която цял живот се е жертвала за семейството си. Тя – младата жена, която иска всичко да е под контрол.

Седмиците минаваха. Започнах да се чувствам като прислужница в собствения си дом. Петър рядко ме питаше как съм. Мария само отбелязваше грешките ми. Внуците вече не бяха радост, а задължение. Вечер плачех тихо в леглото си.

Една неделя реших да поговоря с Петър.
– Сине, уморена съм. Не мога повече така…
Той въздъхна тежко:
– Мамо, никой не те е карал насила. Ако не можеш – кажи.
– Но аз исках да помогна…
– Можеше да откажеш.

Тези думи ме удариха като шамар. Толкова години съм давала всичко от себе си – за него, за семейството му. А сега? Оказва се, че съм виновна сама на себе си.

В края на август децата тръгнаха на море с родителите си. Апартаментът опустя. За първи път от месеци имах време за себе си – но не знаех какво да правя с него. Приятелките ми бяха на вилите си или при други внуци. Аз останах сама със спомените и болката.

Вечерта преди първия учебен ден Петър ми се обади:
– Мамо, благодаря ти за всичко… Знам, че не беше лесно.
Гласът му беше уморен, но искрен. За миг усетих топлина в гърдите си.
– Обичам ви – прошепнах.
– И ние те обичаме… Просто понякога забравяме какво значиш за нас.

Затворих телефона и се разплаках – този път от облекчение. Но въпросът остана да виси във въздуха: Кога една майка има право да каже „не“? И кой ще ѝ даде смелостта да го направи?

А вие как мислите – има ли граници майчината любов? Или сме обречени винаги да даваме, докато не остане нищо от нас?