„Мамо, не идвай на рождения ден на внука си“ – денят, в който всичко се промени

„Мамо, не идвай на рождения ден на внука си.“

Седях на кухненската маса, с чаша чай, когато телефонът ми изписука. Беше съобщение от Петър, синът ми. Очаквах, както всяка година, покана за рождения ден на малкия Мартин. Вместо това, думите му ме удариха като шамар: „Мамо, по-добре е тази година да не идваш. Мисля, че присъствието ти напряга всички.“

Погледнах екрана, после към снимката на Мартин, която стоеше до телевизора. Усетих как ръцете ми треперят. Какво съм направила? Какво съм пропуснала? Винаги съм се старала да бъда добра майка и баба. Помагах им, когато Петър и Деси нямаха пари за детска градина, когато Мартин беше болен и трябваше някой да остане с него. А сега?

Вратата се отвори рязко – съседката ми Мария надникна.
– Какво става, Лили? Изглеждаш пребледняла.
– Петър… не иска да ходя на рождения ден на Мартин – прошепнах, сякаш ако кажа думите по-силно, ще станат още по-истински.
Мария седна до мен и хвана ръката ми.
– Сигурно има някакво недоразумение. Обади му се!

Но аз не можех. В главата ми се въртяха спомени: първият рожден ден на Мартин, как му купих онова плюшено мече; как Петър и Деси се караха за глупости, а аз винаги се опитвах да ги помиря. Може би точно това им е тежало? Че се намесвам прекалено?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм направила за тях. Спомних си как Петър ми крещеше миналата Коледа:
– Мамо, престани да казваш на Мартин какво да яде! Не си му майка!
Тогава се разплаках и излязох навън в студа. Но после се върнах – защото семейството е най-важното.

На сутринта реших да напиша съобщение на Петър:
„Сине, ако съм направила нещо нередно, прости ми. Обичам ви и винаги ще съм тук за вас.“
Отговорът дойде бързо:
„Мамо, просто ни трябва малко пространство. Мартин е вече голям, искаме да празнуваме само с приятели.“

Сълзите ми потекоха сами. Пространство? Аз съм майка ти! Аз съм баба на това дете! Как така изведнъж станах излишна?

Дните до рождения ден минаха като в мъгла. Мария ме канеше у тях да гледаме телевизия, но аз отказвах. На самия ден седях сама вкъщи и гледах през прозореца как децата от блока тичат с балони. Представях си как Мартин духа свещичките, а аз не съм там да го прегърна.

Вечерта телефонът пак изписука – този път снимка: Мартин с торта, около него Петър, Деси и няколко деца. Усмихнати. Без мен.

Не издържах и звъннах на сестра си Катя.
– Катя, какво направих толкова лошо? Защо ме изключиха?
– Лили, младите днес са други. Искат независимост. Не го приемай лично.
– Но аз съм им помагала винаги! Когато Петър беше без работа, аз им носех храна! Когато Деси беше болна, аз гледах Мартин!
– Знам, сестро… Но понякога доброто се приема за даденост.

Следващите седмици Петър не ми се обаждаше. Само кратки съобщения: „Добре сме.“ „Мартин е здрав.“

Една вечер Мария дойде с бутилка вино.
– Лили, хайде да поговорим като хората. Ти си дала всичко за тях. Но може би е време да помислиш и за себе си?
– Как? Аз съм майка! Как мога да мисля само за себе си?
– Ако не го направиш ти, никой друг няма да го направи.

Тези думи ме удариха право в сърцето. Цял живот съм живяла за другите – първо за Петър, после за Мартин. А сега… останах сама.

Започнах да излизам повече – разходки в парка, срещи с други пенсионерки. Постепенно болката намаляваше, но празнотата остана.

Един ден срещнах Деси пред магазина.
– Здравейте, Лили – каза тя хладно.
– Здравей, Деси… Как е Мартин?
– Добре е. Расте бързо.
– Може ли… някой път да го видя?
Тя замълча за миг.
– Ще помислим.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Дали някога ще бъда отново част от живота им? Или вече съм просто спомен от миналото?

Понякога нощем се питам: Къде сбърках? Трябва ли майката и бабата винаги да са готови да се жертват? Или идва момент, когато трябва да се научим да пускаме хората, които обичаме най-много?

А вие как бихте постъпили на мое място?