„Мъжът ми няма да ремонтира твоята къща!” – Как свекърва ми разруши брака ни тухла по тухла

„Няма да стане! Мъжът ми няма да ремонтира твоята къща, разбираш ли?!” – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях в кухнята ѝ, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Станимир, съпругът ми, мълчеше до мен, вперил поглед в пода. В този момент осъзнах, че мечтата ми да възстановя старата къща на баба в село Долни Богров е на път да се превърне в кошмар.

Още от дете обичах тази къща – миризмата на дървото, скърцащите стълби, градината с люляците. След смъртта на баба, тя остана празна и тъжна. Когато се омъжих за Станимир, вярвах, че заедно ще я върнем към живот. Но не бях подготвена за бурята, която щеше да последва.

– Защо ти е тази развалина? – не спираше Мария. – Имаше си хубав апартамент в София! Сега ще влачиш сина ми по села и ще го караш да работи като роб?

– Това е важно за мен – прошепнах. – Това е спомен от детството ми…

– Глупости! – прекъсна ме тя. – Станимир има по-важни неща за вършене. Той не е майстор на повикване!

Погледнах към мъжа си. Очите му бяха празни. Знаех, че е уморен от вечните спорове между мен и майка му. Но този път очаквах да ме подкрепи. Вместо това той само въздъхна:

– Може би майка ми е права… Не знам дали сега е моментът.

Така започна всичко. Всяка вечер спорехме. Аз настоявах да започнем ремонта – сама бях спестила пари, бях намерила майстори от селото. Но Станимир се дърпаше все повече. Мария звънеше всеки ден, питаше го дали съм го „натискала пак”, дали не съм го „объркала”.

Една вечер се прибрах по-рано и ги чух да говорят по телефона:

– Не ѝ позволявай да те командва! – настояваше тя. – Ако тръгнеш по нейния акъл, ще те загубя!

– Мамо, не е толкова просто… – опита се да възрази той.

– Или тя, или аз! – изкрещя Мария.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех да повярвам, че съм поставена пред такъв избор. Опитах се да говоря със Станимир:

– Защо не можеш просто да ме подкрепиш? Това е моя мечта…

– Не искам да се караме повече – отвърна той уморено. – Майка ми е сама… Страхувам се да не я загубя.

– А мен? Не се ли страхуваш да ме загубиш?

Той не отговори.

Седмици наред живеехме като непознати. Аз ходех до селото сама, боядисвах прозорците, плевях градината. Съседите ме гледаха със съжаление:

– Къде е мъжът ти? – питаха ме баба Пенка и чичо Иван.

– Зает е… – лъжех ги.

Една вечер Мария дойде неочаквано в селото. Намери ме в двора, с ръце в калта.

– Не разбираш ли? – каза тихо, но злобно. – Никога няма да бъдеш част от нашето семейство, ако продължаваш така.

– Това не е семейство, ако трябва да избирам между вас и себе си! – отвърнах аз.

Тя ме изгледа с презрение и си тръгна.

След този ден Станимир почти не говореше с мен. Виждах как се затваря в себе си, как се страхува от майка си повече, отколкото обича мен. Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при мама за няколко дни.”

Дните станаха седмици. Опитах се да му звънна, но той не вдигаше телефона. Мария ми изпрати съобщение: „Остави го на мира! Той избра семейството си.”

Стоях сама в старата къща и плаках. Чудех се дали някога ще мога да я напълня с живот и смях отново. Или дали изобщо ще имам сили да продължа без него.

Минаха месеци. Научих се сама да сменям керемиди, да боядисвам стени, дори да поправям оградата. Селото започна да ме приема като „жената, която не се отказва”. Но болката от предателството остана.

Една вечер Станимир се появи на прага:

– Може ли да поговорим?

Седнахме на старата пейка пред къщата.

– Извинявай… Не знаех какво да правя – каза той тихо.

– А сега знаеш ли?

Той замълча дълго.

– Мама е болна… Не мога да я оставя сама.

– А мен можеш ли?

Той сведе глава.

– Не съм сигурен…

Погледнах го през сълзи:

– Ако трябва да избирам между себе си и нечии чужди страхове… избирам себе си.

Той си тръгна отново. Този път знаех, че няма връщане назад.

Днес къщата на баба ми е почти готова. Всяка тухла носи спомен за болката и силата ми. Понякога се чудя дали щях да бъда по-щастлива, ако бях избрала компромиса. Но после усещам миризмата на люляк и знам – това е моят дом, моята битка.

Кажете ми – струва ли си човек да жертва себе си заради чужди очаквания? Или истинското семейство е това, което изграждаме сами?