Мъжът ми, порасналото дете, иска да избягаме на село

– Не мога повече, Стефане! – изкрещях, докато хвърлях чинията в мивката. Стъклото издрънча, а водата пръсна по плочките. Стефан стоеше до прозореца, загледан в сивия софийски двор, сякаш вече не беше тук.

– Не разбираш ли? Там е истинският живот! – отвърна той с онзи детински ентусиазъм, който някога обичах, а сега ме побъркваше. – На село всичко е по-просто, по-чисто. Ще си имаме градина, кокошки…

– И кал до коленете, и комари, и безработица! – прекъснах го. – Ти си на трийсет и пет, Стефане! Не можем да захвърлим всичко заради прищявка!

Той млъкна. В този момент осъзнах колко сме се отдалечили един от друг. Кога се случи това? Кога моят забавен, леко разпилян съпруг стана човекът, който ме кара да се чувствам като родител на собственото си семейство?

Всичко започна преди три месеца. Беше неделя сутрин, когато майка ми се обади: „Татко ти падна от стълбата. Може ли да дойдете?“ Не бях ходила в родния си град от Коледа. Стефан настоя да дойде с мен – „Ще ти помагам, ще сменя въздуха.“

Влакът тракаше монотонно, а аз гледах през прозореца към полетата. Стефан беше като дете – сочеше кравите, разказваше ми как като малък мечтаел да има къща с двор. Усмихвах се насила. Знаех какво ни чака – студена къща, болен баща и майка ми, която ще ме гледа укорително заради всичко: че не съм останала на село, че не съм родила второ дете, че работя до късно.

Още първата вечер Стефан изчезна някъде из двора. Намерих го при съседа бай Петър – пиеха ракия и ръкомахаха над някакъв стар трактор.

– Видя ли? – каза ми по-късно. – Тук хората са истински. Не като в София – всеки си гледа в телефона.

– Хората тук нямат работа, Стефане! – прошепнах ядосано. – Майка ми чисти училището за 700 лева на месец.

– Но са щастливи!

Тогава не му обърнах внимание. Мислех, че е просто настроение. Но когато се върнахме в София, Стефан започна да говори само за това: „Да си купим къща на село“, „Ще работя дистанционно“, „Ще отглеждаме домати“…

Аз работя като счетоводителка в малка фирма. Имаме ипотека за двустаен апартамент в Люлин. Детето ни – Мария – е на седем и ходи на уроци по пиано. Всичко е подредено, сигурно… или поне така си мислех.

Стефан започна да закъснява за работа. Един ден шефът му се обади вкъщи: „Г-жо Николова, мъжът ви добре ли е? Изглежда разсеян…“ Започнах да се тревожа. Вечерите ни минаваха в спорове:

– Ти не ме разбираш! – крещеше той.
– А ти не мислиш за нас! – отвръщах аз.

Мария стоеше между нас с големи очи.

Една вечер го намерих да разглежда обяви за къщи в някакво село до Плевен.

– Погледни! Само 30 000 лева! Огромен двор!

– Откъде ще вземем пари? Ще продадем апартамента? Ще сменим училището на Мария? Ще зарежа работата?

– Ще измислим нещо…

Тази безотговорност ме побъркваше. Чувствах се сама срещу света. Майка ми по телефона само повтаряше: „Мъжът ти е добър човек… но трябва да порасне.“

Една сутрин Мария ме попита:
– Мамо, ще се карате ли пак?
Сърцето ми се сви. Какво правехме с живота си?

Реших да говоря със Стефан сериозно.

– Стефане, трябва да избереш: или започваш да носиш отговорност за семейството ни, или…
Не довърших изречението. Той ме погледна уплашено:
– Не искам да те загубя… Просто… не знам какво да правя вече тук.

Тогава разбрах – той бягаше от себе си, не от града.

Дадохме си време. Започнахме да ходим на семейна терапия. Говорихме много – за страховете ни, за мечтите ни. Оказа се, че и аз съм се вкопчила в сигурността от страх да не изгубя контрол.

Сега още живеем в Люлин. Понякога ходим на село през уикендите – садим домати, Мария тича по поляните. Стефан работи върху себе си. Аз също.

Понякога се питам: Кога порастваме истински? Когато изберем сигурността или когато рискуваме? А вие как мислите?