Между дълга и любовта: Историята на една българска майка
– Не можеш ли поне веднъж да ми кажеш, когато взимаш такова решение? – гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му бяха вперени в мен така, сякаш съм го предала.
Стоях до кухненската маса, стиснала телефона в ръка, още усещах топлината от гласа на майка ми, която преди минути ми каза: „Ще ви помогнем, дъще, не се тревожи.“
– Петре, нямаше друг начин! Знаеш, че с тази сметка за парното и ремонта на колата… Просто не можех да чакам повече. – Гласът ми беше тих, почти шепот.
Той се обърна рязко и излезе на балкона. Остави ме сама с мислите ми, с тежестта на решението си и с онова чувство на вина, което ме преследваше от години – че все още разчитам на родителите си, въпреки че вече съм майка на две деца и жена на 36.
Върнах се мислено назад – към онези години в Пловдив, когато всичко беше по-лесно. Тогава родителите ми бяха опората ми във всичко. Сега обаче, след като татко се пенсионира и майка започна да работи на половин работен ден в кварталната аптека, всяка помощ от тях тежеше като камък на сърцето ми.
Но какво друго можех да направя? Петър работи по 12 часа в автосервиза, аз съм учителка по български език и литература – заплатата ми стига едва за храната и сметките. А децата… Децата растат, искат нови обувки, искат да ходят на уроци по пиано и футбол. Искам да им дам всичко, което аз нямах.
– Мамо, ще ходим ли утре при баба? – прекъсна ме малкият Сашко, дърпайки ме за ръката.
– Ще видим, мило. – Усмихнах се насила. Как да му обясня, че баба и дядо пак са ни спасили?
Вечерта Петър не проговори. Ядосан беше не само заради парите. Знаех го. Ядосан беше, защото се чувстваше безсилен. Защото не може да ни осигури всичко сам. Защото гордостта му страдаше всеки път, когато трябваше да поискаме помощ.
На следващия ден майка ми дойде с торба продукти и плик с пари. Прегърна ме силно:
– Не се тревожи за нищо. Всички сме семейство. Така е било винаги.
Петър стоеше на прага и гледаше встрани.
– Благодаря ви… – прошепнах аз.
Майка ми се усмихна тъжно:
– И ние сме били млади. И ние сме имали трудности. Но ако не си помагаме сега, кога?
След като тя си тръгна, Петър най-сетне проговори:
– Не искам децата ни да свикват така. Не искам да мислят, че винаги ще има кой да ги спасява.
– А какво да направя? Да ги оставя гладни? Да не платим тока? – Гласът ми се пречупи.
– Не знам… Просто… Чувствам се като провал. – Очите му бяха пълни със сълзи.
Прегърнах го силно. За първи път от много време насам плакахме заедно. Плакахме заради безсилието си, заради мечтите си, които все повече избледняваха пред реалността.
В следващите дни вкъщи цареше тишина. Децата усещаха напрежението. Сашко започна да пита защо татко е тъжен, а Мария – защо мама плаче нощем.
Една вечер седнахме тримата на масата. Решихме да говорим открито.
– Може би трябва да потърсим още работа – предложих аз.
– Или да се преместим при родителите ти временно – каза Петър с горчивина.
– Не! – извиках аз. – Това е нашият дом! Тук са спомените ни…
Дълго обсъждахме варианти. Решихме да ограничим разходите до минимум. Да не купуваме нови дрехи, да не ходим по заведения. Да се борим сами.
Но вътрешно знаех – ако пак закъсаме, пак ще звънна на мама.
Седмици по-късно получих писмо от баща ми: „Гордеем се с теб. Не се срамувай да поискаш помощ. Това е семейството.“
Петър започна да работи допълнително вечер като таксиметров шофьор. Аз взех частни уроци по литература за ученици от съседния квартал. Животът стана още по-напрегнат, но поне вече не се карахме толкова често.
Понякога се чудя: дали някога ще мога да върна всичко това на родителите си? Дали ще успея да дам на децата си сигурност без чужда помощ? Или цял живот ще живея с чувството за вина и дълг?
А вие как бихте постъпили? Къде е границата между гордостта и нуждата от подкрепа?