Между дълговете и майчината обич: Моята битка за сина ми

— Не мога повече, Иване! — извиках през сълзи, докато държах телефона в ръка. Гласът ми трепереше, а синът ми Виктор ме гледаше с огромни, уплашени очи. Беше късен следобед, а в кухнята ухаеше на изгорял хляб — забравих го във фурната, докато спорех със свекърва си по телефона.

— Моля те, само този път… — гласът на свекърва ми, Мария, беше уморен, почти отчаян. — Ще върна парите, обещавам!

Стиснах зъби. Това беше третият път този месец. Третият път, в който трябваше да избирам между спокойствието на дома ни и нейните безкрайни дългове. Откакто бащата на съпруга ми почина, Мария не спираше да взима кредити — за лекарства, за сметки, за „неотложни нужди“. А ние — аз и мъжът ми Иван — плащахме цената.

Виктор се приближи до мен и ме прегърна през кръста. — Мамо, пак ли баба има проблеми?

Погалих го по косата. — Не се тревожи, слънчо. Всичко ще се оправи.

Но знаех, че лъжа. Нищо не се оправяше. С всяка нова сума, която изпращахме на Мария, нашите собствени сметки оставаха неплатени. Започнахме да се караме с Иван за най-дребното — кой е забравил да купи хляб, кой е оставил светлината включена. Но истинската причина беше като сянка между нас: страхът, че никога няма да излезем от този омагьосан кръг.

Една вечер, когато Виктор вече спеше, седнахме с Иван на масата в тъмната кухня.

— Не можем повече така — прошепнах аз. — Не е честно към Виктор. Не е честно към нас.

Иван въздъхна тежко. — Знам. Но как да оставя майка си? Тя няма никого освен нас.

— А ние? Ние имаме ли някого? — гласът ми беше остър като нож. — Кога ще започнем да мислим и за себе си?

Той замълча дълго. После каза:

— Ако не й помогнем, ще я загубим.

— А ако продължим така, ще загубим себе си.

Тази нощ не мигнах. Слушах как диша синът ми в съседната стая и се чудех: какво ще му остане от детството? Спомени за караници, за липсващи играчки, за майка, която винаги е уморена и разсеяна?

На следващия ден Мария дойде у дома. Беше смачкана, с торбички под очите и ръце, които трепереха от напрежение.

— Иване, Ивана… Знам, че ви е трудно. Но ако не платя този заем, ще ме изгонят от апартамента.

Погледнах я право в очите.

— Мария, обичам ви като майка. Но не мога повече да избирам между вашите проблеми и щастието на сина си. Трябва да намерим друг начин.

Тя избухна в сълзи.

— Значи ме оставяте? След всичко?

Иван се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Вие сте ми всичко! Как можахте…

Сърцето ми се късаше. Но знаех, че ако не сложа граница сега, никога няма да мога да бъда истинска майка за Виктор.

След този ден отношенията ни с Мария охладняха. Тя рядко ни търсеше, а когато го правеше, разговорите бяха кратки и напрегнати. Иван страдаше мълчаливо. Понякога усещах как ме гледа с укор — сякаш аз бях виновна за всичко.

Но у дома стана по-спокойно. Виктор започна да се усмихва повече. Започнахме да вечеряме заедно без напрежение. Открихме стари настолни игри и се смеехме до късно вечерта.

Веднъж Виктор ме попита:

— Мамо, ти щастлива ли си?

Замислих се дълго преди да отговоря.

— Да, слънчо. Защото най-накрая сме заедно.

Понякога нощем все още чувам гласа на Мария в главата си: „Как можахте…“ Чувството за вина не ме напуска напълно. Но знам едно — ако не бях поставила граница, щях да изгубя всичко ценно в живота си.

Сега питам себе си: Къде свършва отговорността към другите и започва грижата за собственото ни семейство? Дали съм постъпила правилно или просто съм избрала по-лесния път? Какво бихте направили вие на мое място?