Между два огъня: Как свекърва ми се опита да съсипе брака ми

– Не си мисли, че ще ти е лесно тук, момиче! – изсъска леля Мария, докато слагаше чиниите на масата така, че всяка да издаде глух трясък. Беше първата ми сутрин като съпруга на Петър в неговия дом – нашият дом, както си го представях. Но още от първия миг разбрах, че тук ще трябва да се боря за всяка глътка въздух.

Петър беше на работа. Останах сама с нея и с усещането, че съм натрапник в собствения си живот. Всяко мое движение беше под лупа – как мия чашите, как нарязвам хляба, дори как дишам. „Майка ти не те ли е научила на нищо?“ – попита тя веднъж, докато бършех праха. Преглътнах сълзите си и се усмихнах, сякаш не ме боли.

Вечерите бяха най-тежки. Петър се прибираше уморен, а Мария не пропускаше да го посрещне с оплаквания: „Елица пак изгоря манджата“, „Елица не знае как се пере бяло пране“, „Елица не уважава традициите“. Понякога той само въздъхваше и ме поглеждаше виновно. Друг път се опитваше да я защити: „Мамо, остави я, тя се старае.“ Но думите му увисваха във въздуха като дим от изгоряла свещ.

Скоро започнах да усещам как между нас с Петър се появява невидима стена. Той ставаше все по-мълчалив, а аз – все по-самотна. Опитвах се да говоря с него: „Петре, не мога повече така. Чувствам се като чужда в собствения си дом.“ Той ме прегръщаше и шепнеше: „Ще свикне, Ели. Просто й трябва време.“

Но времето минаваше, а леля Мария ставаше все по-настъпателна. Веднъж намерих дрехите си извадени от гардероба и натъпкани в торба до вратата. „Мислех, че ще ти е по-удобно да си ги държиш отделно“, каза тя с ледена усмивка. Сълзите ми напираха, но не й дадох това удоволствие.

Започнах да избягвам дома. Останах по-дълго на работа, разхождах се из парка или просто седях на пейка пред блока и гледах как децата играят на ластик. Чудех се дали някога ще имам свое семейство – истинско семейство, в което няма страх и злоба.

Една вечер Петър закъсня много. Мария седеше срещу мен на масата и ме гледаше втренчено. „Знаеш ли, Елица, Петър заслужава по-добра жена. Някоя като Силвия – тя поне знае как се държи дом.“ Силвия беше бившата му приятелка – идеалната снаха според Мария. Усетих как кръвта ми кипва.

– Може би тогава трябваше да остане с нея – отвърнах тихо.
– Може би – каза тя и се усмихна победоносно.

Тази нощ не можах да заспя. Чух как Петър се прибра и тихо говори с майка си в кухнята. Не разбрах думите им, но усетих тежестта на всяка от тях.

На следващата сутрин реших да говоря открито с Петър.
– Не мога повече така – казах му през сълзи. – Или ще заживеем сами, или ще си тръгна.
Той ме гледа дълго, после преглътна и каза:
– Знам, Ели. Но не мога да оставя майка сама…

Тогава разбрах – между нас винаги ще стои тя. Не защото е зла по природа, а защото не може да пусне сина си. А той не може да я остави.

Минаха седмици в мълчание и напрежение. Един ден получих писмо от майка ми: „Елице, помни коя си и за какво мечтаеш.“ Разплаках се като дете. Реших да си тръгна за няколко дни при родителите ми в Пловдив. Когато казах на Петър, той само кимна тъжно.

Вкъщи ме посрещнаха с топла прегръдка и домашна баница. Разказах всичко на майка ми. Тя ме погледна строго:
– Ако не се бориш за себе си, никой няма да го направи вместо теб.

Върнах се в София с нова решимост. Още същата вечер казах на Мария:
– Аз съм жената на Петър и заслужавам уважение. Ако не можете да го дадете, ще си тръгна завинаги.
Тя ме изгледа дълго и за първи път видях страх в очите й.

Петър стоеше между нас – буквално и преносно. Погледна майка си:
– Мамо, обичам те, но обичам и Елица. Ако трябва да избирам…
Мария избухна в сълзи и излезе от стаята.

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Не станахме близки приятелки с Мария, но поне спря да ме унижава пред Петър. Започнахме нов живот – малко по-тихо, малко по-внимателно един към друг.

Понякога вечер седя до прозореца и се питам: Защо жените често са най-големите врагове една на друга? И струва ли си да жертваш себе си заради чуждото одобрение?