Между двата свята: Когато родителите ми мразят съпруга ми

– Не мога да повярвам, че пак ще го доведеш тук! – майка ми изсъска през зъби, докато слагаше салатата на масата. Беше Бъдни вечер, а в къщата миришеше на печени чушки и напрежение. Стоях до вратата, с палтото още на гърба си, а съпругът ми Димитър държеше ръката ми, сякаш се страхуваше да не го пусна в този враждебен свят.

– Мамо, моля те… – прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб и подреждаше приборите така, сякаш всеки нож е оръжие срещу него.

Откакто се омъжих за Димитър, родителите ми не пропускаха случай да ми напомнят, че съм направила „най-голямата грешка в живота си“. За тях той беше чужд – момче от малък град, без „истинско“ образование, с родители, които работят на полето. А аз – тяхната гордост, завършила Софийския университет, с обещаваща кариера в банка. „Можеше да имаш всичко“, повтаряше баща ми, „а ти избра… това.“

Първите месеци след сватбата бяха кошмар. Майка ми отказваше да ни покани на семейни събирания. Баща ми не говореше с мен седмици наред. Когато все пак се видим, разговорите бяха като минно поле – всяка дума можеше да взриви всичко. Димитър се опитваше да бъде мил, да помага, да се шегува. Но майка ми го гледаше с ледени очи, а баща ми го игнорираше напълно.

– Защо не ме харесват? – попита ме една вечер Димитър, когато се прибрахме у дома след поредния провален обяд. Очите му бяха тъжни, а гласът – преглътнал гордостта си.

– Не знам… – излъгах. Знаех. Те никога нямаше да го приемат за „достатъчно добър“ за тяхната дъщеря.

С времето започнах да се чувствам като разкъсана между два свята. Вкъщи с Димитър беше топло и спокойно – готвехме заедно, гледахме филми, мечтаехме за деца. Но щом телефонът звъннеше и видех името на майка ми, стомахът ми се свиваше. Винаги имаше упрек: „Защо не дойде сама?“, „Той пак ли ще е с теб?“, „Не можеш ли поне веднъж да помислиш за нас?“

Един ден майка ми ме извика на кафе. Седнахме в малкото ѝ кухненско ъгълче, където като дете ѝ разказвах всичко. Сега между нас стоеше стена от мълчание.

– Не можеш ли просто да го оставиш? – прошепна тя. – Ще ти намерим по-добър човек. Някой като теб.

Погледнах я невярващо. – Мамо, аз го обичам! Защо не можеш да го приемеш?

– Защото ще страдаш цял живот! – извика тя и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Той не е от нашия свят!

Тогава разбрах – тя никога няма да го приеме. Не защото е лош човек, а защото страхът ѝ от различното беше по-силен от любовта към мен.

Минаха години. Родихме дъщеря – Виктория. Надявах се внучката да стопи ледовете. Първият път, когато я заведох при родителите си, майка ми я прегърна със сълзи на очи… но дори тогава не погледна Димитър.

– Мамо, татко… Димитър е част от нашето семейство! – казах им веднъж на рождения ден на Виктория.

Баща ми стана от масата и излезе навън да пуши. Майка ми избърса сълзите си и прошепна: – Ти вече не си нашето момиче.

Вечерта Димитър ме прегърна силно.

– Ако искаш… мога да си тръгна. Не искам да те карам да избираш между мен и тях.

– Не! – извиках през сълзи. – Ти си моят дом! Но защо трябва да губя едното, за да имам другото?

С времето спряхме да ходим често при родителите ми. Виктория растеше без баба и дядо до себе си. Понякога я виждаха за по час-два в парка, но никога не поканиха Димитър у дома.

Всяка Коледа гледах снимките от детството си – големи семейни трапези, смях, топлина. Сега празнувахме само тримата. Болеше ме заради Виктория – тя заслужаваше голямо семейство, обич и подкрепа.

Една вечер тя ме попита:

– Мамо, защо баба и дядо не обичат тати?

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и прошепнах:

– Понякога хората се страхуват от това, което не познават… Но ти винаги обичай!

Сега стоя пред огледалото и се питам: заслужаваше ли си цената? Може ли някога любовта да победи предразсъдъците? Или сме обречени цял живот да избираме между хората, които обичаме?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате любовта си заради семейството или семейството заради любовта?