Между две дъщери и едно сърце: Кога е време да спреш да даваш?

— Майко, пак ли ще даваш на Мария повече от мен? — гласът на Деси проряза тишината в кухнята като нож. Беше късен юли, а аз тъкмо се бях върнала от Германия, където чистя в една болница вече единадесет години. Всяко лято се прибирах с куфари, пълни с подаръци и пликове с евро, които разпределях между двете си дъщери — Деси и Мария. Но тази година нещо беше различно.

Стоях до прозореца и гледах как слънцето се скрива зад панелките на квартала. Вътре в мен бушуваше буря. Деси и Мария винаги бяха близки като малки — деляха си играчките, тайните, дори мечтите. Но откакто се омъжиха, нещо се промени. Мъжете им — Иво и Стефан — сякаш се надпреварваха кой ще докаже повече, кой ще вземе повече. А аз, без да искам, бях станала арбитър в този невидим двубой.

— Не давам повече на никого — отвърнах тихо. — Давам това, което мога.

— Ама ти не разбираш! — Мария се намеси, очите ѝ блестяха от гняв. — Иво пак ме пита защо Деси има нова пералня, а ние още сме със старата! Все едно аз съм виновна!

— Стига сте ме дърпали на парчета! — извиках аз, гласът ми се пречупи. — Аз не съм банка! Аз съм ви майка!

В този момент осъзнах колко съм уморена. Не само физически — от нощните смени и болните гърбове на чужди хора, а и душевно. Бях дала всичко за тях — младостта си, здравето си, мечтите си. А сега виждах как парите ми ги разделят вместо да ги сближават.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Спомних си първите години в Германия — как плаках всяка вечер от самота, как броях стотинките за билет до вкъщи. Как изпращах всяка заплата на децата, за да не им липсва нищо. Но с времето нуждите им растяха, а благодарността намаляваше.

— Мамо, ти не разбираш — прошепна Деси по-тихо. — Ако не помагаш на нас, кой ще ни помогне? Стефан едва свързва двата края…

— А Иво само мрънка за още и още! — добави Мария.

Погледнах ги — двете ми момичета, вече жени с деца и собствени семейства. А все още чакаха от мен да решавам проблемите им. Кога ги научих на това? Кога забравиха да се борят сами?

— Знаете ли какво? — казах с твърдост, която сама не очаквах от себе си. — Тази година няма да раздавам пликове. Ще си запазя парите за себе си. Ще отида на море. Ще си купя нови обувки. Ще живея малко и за мен.

Двете ме гледаха като гръмнати.

— Мамо… — започна Мария.

— Не! — прекъснах я. — Време е да пораснете. Време е да спрете да се карате за трохи и да започнете да градите сами живота си.

Тишината беше тежка като олово. После Деси избухна:

— Значи така! След всичко, което си направила за нас… Сега ще ни изоставиш?

— Не ви изоставям — отвърнах тихо. — Просто спирам да ви държа за ръка.

Станах и излязох на балкона. Вдишах дълбоко топлия въздух на лятото и усетих как тежестта бавно се вдига от раменете ми. За първи път от години почувствах свобода.

През следващите дни дъщерите ми почти не ми говореха. Внуците идваха тайно при мен за сладолед и приказки, но усещах напрежението във въздуха. Иво и Стефан се гледаха накриво на семейните вечери, а аз се чудех дали някога ще намерят път един към друг.

Една вечер седнах с Мария на пейката пред блока.

— Мамо… — започна тя плахо. — Може би си права. Може би прекалено много сме свикнали да разчитаме на теб.

Погалих я по косата като когато беше малка.

— Не ви обвинявам, чедо. Просто искам да сте щастливи. Но щастието не идва с пари от чужбина.

Тя кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Ще опитаме…

Деси беше по-упорита. Обиди се, затвори се в себе си. Но след седмица ми донесе букет полски цветя и каза:

— Мамо, прости ми… Не знаех колко ти е тежко.

Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах, че може би има надежда.

Сега стоя на плажа във Варна, слушам шума на вълните и мисля за всичко преживяно. Дали постъпих правилно? Дали ще ме разберат някога напълно? Или майчината любов винаги ще бъде разпъвана между желанието да дадеш всичко и нуждата да спасиш себе си?

А вие как бихте постъпили? Кога е време да спреш да даваш и да започнеш да живееш за себе си?