Между две огни: Как оцелях в битката със свекърва ми

– Не може така, Мария! Не може! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, отекваше в малката кухня, докато държеше чиния с още топла баница. Ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ хвърляха искри към мен. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива от напрежение.

Петър, мъжът ми, стоеше между нас като каменна статуя, с поглед забит в пода. Знаех, че не иска да заема страна, но мълчанието му само наля масло в огъня.

– Какво не може, мамо? – опитах се да запазя спокойствие, макар че гласът ми леко трепереше. – Просто казах, че тази година искам да празнуваме Коледа само тримата – аз, Петър и малкият. Не виждам защо това е проблем.

– Проблем е! – изсъска тя. – Винаги сме били заедно на празниците! Ти ли ще ми кажеш какво е семейство? Аз съм отгледала Петър сама! Знаеш ли какво е това?

Стиснах зъби. Знаех тази история наизуст – как баща му ги е напуснал, как тя е работила на две места, за да го изучи. Уважавах я за всичко това, но не можех повече да живея по нейните правила.

– Мамо, моля те… – опита се Петър да каже нещо, но тя го прекъсна с вдигната ръка.

– Не ти се меси! Ти си мъжът в тази къща, а тя… – обърна се към мен с поглед пълен с укор – тя иска да ни раздели!

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Толкова години се стараех да бъда добра снаха – да ѝ угаждам, да не ѝ противореча, да търпя забележките ѝ за готвенето ми, за възпитанието на детето, дори за начина по който си връзвам косата. Но сега вече не можех.

– Не искам да ви разделям – казах тихо. – Просто искам малко спокойствие. Искам нашето семейство да има свои традиции. Не е ли нормално?

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба.

– Ти не си ми семейство! – прошепна тя и излезе от кухнята със сълзи в очите.

Петър въздъхна тежко и седна на стола до мен. Дълго време мълчахме. Чувах само тиктакането на часовника и далечния плач на детето ни от стаята.

– Мария… – започна той плахо. – Може би трябваше да ѝ кажем по-рано. Знаеш колко е чувствителна…

– Винаги трябва аз да отстъпвам, нали? – попитах го с горчивина. – А ти? Кога ще застанеш до мен?

Той ме погледна уморено. Знаех, че го боли да е между нас двете. Но аз също бях уморена – от компромиси, от вина, от това да се чувствам чужда в собствения си дом.

Следобедът премина в тягостно мълчание. Свекърва ми не излезе от стаята си. Детето ни играеше тихо с кубчетата си, а аз се опитвах да подредя мислите си. Спомних си първите години с Петър – колко бяхме щастливи, колко мечти имахме за нашия дом, за нашето семейство. А сега всичко беше белязано от страх да не обидя някого.

Вечерта Петър предложи да поговорим тримата. Седнахме около масата – аз, той и майка му. Тя изглеждаше по-спокойна, но очите ѝ бяха зачервени.

– Мария… – започна тя тихо. – Може би не съм права. Просто… толкова години сме били само аз и Петър. Трудно ми е да приема промяната.

Погледнах я и за първи път видях не строгата свекърва, а една самотна жена, която се страхува да не загуби сина си.

– Не искам да ви отнемам Петър – казах искрено. – Искам само малко пространство за нас тримата. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Тя кимна бавно и избърса сълза от бузата си.

– Ще опитам… Но обещай ми, че няма да ме забравите.

Петър ни прегърна и за миг усетих топлина и надежда.

Но знам, че раните остават. От този ден нататък отношенията ни станаха по-внимателни, по-предпазливи. Всяка дума се премисляше два пъти. Понякога се чудя дали можех да бъда по-търпелива или по-твърда. Дали някога ще бъдем истинско семейство или винаги ще останем между две огнища?

Кажете ми честно: има ли изобщо правилен начин да оцелееш между любовта към партньора и очакванията на родителите му? Как бихте постъпили на мое място?