Между две сърца: Майка, съпруг и дом, който дели любовта ми

– Не мога повече, Ивана! – гласът на Петър отеква в малката ни кухня, докато аз стискам чашата с чай така силно, че се страхувам да не я счупя. – Това не е живот! Не можем да живеем трима възрастни в двустаен апартамент. Майка ти има нужда от грижи, а аз… аз имам нужда от спокойствие!

Сълзите ми напират, но ги преглъщам. Не искам да плача пред него. Не искам да изглеждам слаба. Майка ми лежи в другата стая – чува всяка дума, макар да се преструва, че спи. Откакто се разболя от диабет и започнаха проблемите с краката ѝ, не мога да я оставя сама. Но Петър… Петър не е лош човек. Просто е уморен. Работи по цял ден, а вечер се прибира в дом, който вече не е неговото убежище.

– Петре, моля те… – прошепвам. – Тя няма никой друг. Знаеш, че брат ми е в Германия и не може да помогне. Ако я изнеса в някакъв нает апартамент, кой ще ѝ носи храна? Кой ще ѝ сменя превръзките?

Той въздъхва тежко и избягва погледа ми.

– Ивана, аз не издържам повече. Не мога да се прибера вкъщи и да слушам стенанията ѝ, да усещам миризмата на лекарства навсякъде. Не мога да живея като гост в собствения си дом!

В този момент усещам как светът ми се разпада на две половини – едната е майка ми, другата е Петър. Аз съм между тях, разкъсвана от вина и безсилие.

Вечерта се промъквам в стаята на майка ми. Тя лежи с отворени очи и ме гледа с тъга.

– Чух ви – казва тихо. – Не искам да ви преча, дете мое.

– Мамо, не говори така… – опитвам се да се усмихна, но гласът ми трепери.

– Знам, че ти е трудно. Но аз съм стара жена. Свикнала съм сама. Ако трябва, ще отида в старчески дом…

– Не! – избухвам. – Никога няма да те оставя там!

Тя протяга ръка и ме погалва по косата.

– Животът ти е пред теб. Не го жертвай заради мен.

Сълзите ми най-накрая потичат по бузите. Прегръщам я силно, сякаш мога да я задържа завинаги.

На следващия ден Петър ме чака на масата с чаша кафе.

– Реши ли какво ще правим? – пита без заобикалки.

– Не знам – признавам честно. – Ако я изведа оттук, ще се чувствам като предател. Ако остане, ще те загубя теб.

Той мълчи дълго.

– Ивана, обичам те. Но не мога повече така. Или намираш решение, или… – не довършва изречението.

В този момент телефонът звъни – брат ми Георги от Германия.

– Как сте? – пита той весело, но аз веднага усещам как гласът ми се пречупва.

– Георги, не издържам вече… Майка е зле, Петър не иска да е тук…

– Иване, знам че ти е трудно – казва той сериозно. – Но аз не мога да се върна. Имам семейство тук. Ще помогна с пари за квартира или за жена, която да гледа мама…

Затварям телефона с още по-голяма тежест в сърцето си. Пари има – но любовта не се купува.

Дните минават в напрежение. Майка ми все по-често стои сама в стаята си. Петър започва да се прибира все по-късно. Аз се чувствам като призрак между двама живи хора.

Една вечер се прибирам и намирам майка ми паднала до леглото. Крещя за помощ, Петър идва и заедно я вдигаме. В очите му виждам страх и вина.

– Това ли искаш? – питам го през сълзи. – Да я оставим сама, докато нещо лошо стане?

Той ме прегръща неловко.

– Не знам какво искам вече…

Седим тримата на масата – мълчаливо семейство, свързано от болка и страх.

На следващия ден взимам решение – наемам малък апартамент на първия етаж близо до нас и намирам жена от квартала, която да помага на майка ми през деня. Всяка сутрин ѝ нося закуска, всяка вечер я прегръщам за лека нощ.

Петър започва да се усмихва отново. Домът ни става по-тих, но аз всяка нощ лежа будна и се питам: направих ли правилното? Майка ми е сама, макар и обгрижвана; Петър е щастлив, но аз се чувствам наполовина човек.

Понякога си мисля: може ли една жена да бъде едновременно добра дъщеря и добра съпруга? Или винаги някой трябва да страда? Кажете ми вие: как бихте постъпили на мое място?