Между майка ми и съпруга ми: Моята битка за собствен глас

— Не мога повече така, Мария! — Димитър тресна вратата на кухнята и чашата с чай се разля по масата. — Всеки ден, всеки разговор… Тя е навсякъде между нас!

Стоях с гръб към него, с ръце, впити в ръба на мивката. Водата течеше, но не чувах нищо освен гласа му, който кънтеше в главата ми. Майка ми беше в хола, гледаше новините и сигурно отново се чудеше защо не съм сложила повече сол в супата.

— Моля те, не започвай пак… — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежък дим.

— Не започвам аз! — гласът му трепереше от гняв и отчаяние. — Тя е тук от три години, Мария! Три години! Нашият живот вече не е наш. Не мога да си кажа мнението, не мога да седна на дивана без да ме гледа укорително. Не мога да те прегърна, без да се чувстваш виновна!

Обърнах се към него. Очите му бяха пълни със сълзи. За миг видях онзи мъж, в когото се влюбих — силен, но раним. И тогава чух гласа на майка ми от хола:

— Марийче, пак ли се карате? Да не би Димитър пак да е недоволен от вечерята?

Стиснах устни. Не исках да я нараня, но усещах как се задушавам между двамата. Майка ми винаги беше до мен — след развода на баща ми, след абитуриентския бал, когато се преместихме в София. Тя беше моята скала. Но сега тази скала ме притискаше до стената.

— Мамо, всичко е наред — извиках през зъби.

Димитър излезе от кухнята и затръшна входната врата. Седнах на стола и се разплаках без звук.

Същата вечер майка ми дойде при мен с чаша чай.

— Знам, че ти е трудно — каза тя тихо. — Но аз съм тук за теб. Той не те разбира така, както аз.

Погледнах я. В очите ѝ имаше загриженост, но и нещо друго — страх да не остане сама. Баща ми ни беше напуснал заради друга жена и оттогава майка ми не вярваше на никого освен на мен.

— Мамо, обичам те — казах тихо. — Но трябва да поговорим.

Тя се стресна.

— Какво има? Да не би Димитър да ти е казал нещо?

— Не става въпрос само за него. Става въпрос за мен… за нас. Аз… аз се чувствам като между два огъня. Искам да си до мен, но искам и да имам собствен живот с мъжа си.

Тя замълча дълго. После прошепна:

— Аз съм ти майка. Как можеш да мислиш така?

— Не искам да те губя — казах през сълзи. — Но ако продължаваме така, ще загубя всичко.

На следващия ден Димитър не се прибра. Обади се късно вечерта:

— Мария, обичам те, но не мога повече така. Или ще намериш начин да поставиш граница между нас и майка ти… или ще си тръгна.

Сърцето ми се сви. Прекарах нощта будна, гледайки тавана. Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме до късно, как мечтаехме за дом с деца и куче на двора. А сега? Сега бяхме чужди в собствения си дом.

На сутринта събрах смелост и седнах срещу майка ми на масата.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно.

Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

— Реших… трябва да си намериш твое място. Ще ти помогнем с квартира или ще потърсим малък апартамент наблизо. Но аз… аз трябва да спася брака си.

Тя избухна в сълзи.

— Значи ме изхвърляш? След всичко?

— Не те изхвърлям! Просто… пораснах. Имам нужда от пространство. И ти имаш нужда от свое място, свои приятели…

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Димитър се върна едва когато майка ми започна да търси квартира. Вечерите ни бяха неловки, а тишината тежеше повече от всяка караница.

Един ден тя дойде при мен:

— Може би си права, Марийче. Може би и аз трябва да започна наново.

Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах облекчение.

Днес майка ми живее сама в малък апартамент на две спирки от нас. Виждаме се често, но вече имаме граници. С Димитър отново сме близки — понякога спорим за глупости, но вече знаем къде е нашият дом.

Понякога вечер си мисля: Колко трудно е да избереш между две любови? И дали някога ще спра да се чувствам виновна за това, че избрах себе си?