Между мечтите и дълга: Историята на Даниела и разбитото семейство

— Мамо, не мога да повярвам, че похарчи всичко за един ден! — гласът на Петър, сина ми, трепереше от гняв. Стоях срещу него в малката кухня, а очите на Мария, снаха ми, се впиваха в мен като остриета. В ръцете си държах празната кутия за спестявания — онази, която пълнех с години, докато броях стотинките след всяка смяна в супермаркета.

— Това беше моят рожден ден… Шестдесет години не се навършват всеки ден — опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

— А ние? — прекъсна ме Мария. — Знаеш колко ни трябваше тази помощ. Колата ни се разпада, а ти… ти избра да харчиш за фойерверки и музиканти!

Погледнах ги — младо семейство с малко дете, борещи се с живота в панелен апартамент в Люлин. Знаех колко им е трудно. Но и аз имах право на малко щастие, нали?

Върнах се мислено назад — към годините, когато Петър беше малък, а аз работех на две места, за да не му липсва нищо. Баща му ни изостави, когато Петър беше на пет. Оттогава всичко беше върху моите плещи. Не помня да съм си купувала нова рокля или да съм излизала с приятелки. Всичко беше за него.

— Петре, цял живот съм се отказвала от себе си заради теб — прошепнах. — Исках поне веднъж да се почувствам жива.

Той ме погледна така, сякаш съм го предала.

— Мамо, не разбираш ли? Сега имаш внук! Можеше да помогнеш на нас. Вместо това избра себе си.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да покажа слабост. Вечерта на рождения ми ден беше като сън — приятели от младостта ми, музика, танци, смях… За първи път от десетилетия се почувствах част от живота, а не просто наблюдател.

Но още на следващата сутрин телефонът звънна:

— Мамо, чухме какво си направила — каза Мария. — Не очаквай повече да гледаш малкия.

Това ме удари по-силно от всичко. Внукът ми беше светлината в дните ми. Как можеха да ме накажат така?

Седмици наред не чух нищо от тях. Приятелките ми казваха: „Даниела, имаш право на радост!“, но аз се чувствах виновна. В квартала започнаха да шушукат: „Виж я тая — харчи за глезотии, а децата ѝ гладуват.“

Веднъж срещнах Петър пред блока. Беше уморен и посивял.

— Петре… — започнах.

— Няма какво да говорим — отвърна той студено. — Ти направи своя избор.

Вечерите ми станаха самотни. Гледах снимките от празника и се чудех: струваше ли си? Защо в България една жена трябва цял живот да бъде майка и баба, а не просто човек със свои мечти?

Една неделя реших да отида до тях. Купих играчка за малкия и почуках на вратата. Мария отвори и ме изгледа с презрение.

— Не сме ти длъжни да те прощаваме — каза тя тихо.

— Не искам прошка. Искам само да видя внука си.

Тя затвори вратата пред лицето ми.

Върнах се у дома и седнах до прозореца. Гледах как децата играят долу и си мислех за всички жени като мен — дали и те са се чувствали така разкъсани между дълга и мечтите?

Минаха месеци. Научих се да живея сама със себе си. Понякога някой от празника ми звънеше: „Даниела, още помним как танцува!“ Усмихвах се през сълзи.

Един ден получих писмо от Петър:

„Мамо, трудно ни е. Но може би някой ден ще разберем защо го направи.“

Сега стоя тук и пиша тази история. Не знам дали постъпих правилно или сгреших ужасно. Но питам вас: има ли майката право поне веднъж да избере себе си? Или дългът към семейството никога не свършва?