Молитвата, която промени всичко: Историята на една майка от Пловдив
„Господи, не ми го взимай! Моля те, не ми го взимай!“ – шепнех през сълзи, притиснала ръцете си до лицето, докато лекарите тичаха по коридора на спешното отделение. Мирисът на дезинфектант и звукът на бързо стъпващи обувки се смесваха с писъците в главата ми. Беше нощ, а аз стоях сама в болницата в Пловдив, обгърната от страх и вина.
Всичко започна преди два часа. Синът ми, Калоян, излезе с приятели да гледат мача на „Ботев“ в центъра. „Мамо, ще се прибера навреме, не се тревожи“, каза ми, а аз само махнах с ръка. Знаех, че е отговорен, но тази вечер нещо ме глождеше. Когато телефонът звънна и непознат глас каза: „Вашият син е пострадал при катастрофа“, светът ми се срина.
Докато чаках пред операционната, баща му – моят съпруг Димитър – пристигна задъхан. „Какво стана? Къде е Калоян?“ – гласът му трепереше. Прегърнах го силно, но не можех да кажа нищо. Само плаках. В този момент майка ми се обади: „Дете мое, молете се! Само Господ може да помогне сега.“
Никога не съм била особено религиозна. Ходех на църква по Великден и Коледа, палех свещ за здраве, но молитвата беше нещо далечно. Тази нощ обаче коленичих в болничния коридор, без да ме е срам от хората наоколо. „Господи, ако ме чуваш… Дай му сили! Наказвай мен, не него!“
Часовете минаваха бавно. Всяка минута без новини беше като нож в сърцето ми. Димитър седеше до мен, стискаше ръката ми и повтаряше: „Ще се оправи! Калоян е силен!“ Но аз виждах страха в очите му.
В един момент се появи д-р Георгиева – младата хирургка с уморени очи. „Операцията мина добре, но следващите 24 часа са критични. Молете се.“
Тогава разбрах – няма нищо друго, което мога да направя. Не можех да върна времето назад, не можех да го защитя от болката. Оставаше ми само молитвата.
В следващите дни болницата стана мой дом. Седях до леглото на Калоян, държах ръката му и тихо шепнех молитви – понякога думи от детството, понякога просто плачещо „Помогни ни!“. Майка ми идваше всеки ден с икона на Света Богородица и казваше: „Вярата движи планини.“
Една вечер Димитър се скара с мен. „Защо си мислиш, че молитвите ще помогнат? Трябва да говорим с още лекари, да търсим връзки!“ Аз избухнах: „Не всичко е в нашите ръце! Не виждаш ли? Само Бог може да го спаси!“ За първи път от години плаках пред него. Той замълча и седна до мен.
На третия ден Калоян отвори очи. Погледна ме объркано и прошепна: „Мамо… тук ли си?“ Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Прегърнах го внимателно и благодарих на Господ на глас.
Възстановяването беше дълго и трудно. Имаше моменти на отчаяние – когато Калоян не можеше да движи крака си, когато лекарите казаха, че може да остане с увреждане. Но всяка вечер се молехме заедно – аз, Димитър и Калоян. За първи път като семейство открихме силата на вярата.
Съседите ни носеха храна и питаха как е Калоян. Някои ни съчувстваха, други клатеха глава: „Господ изпитва силните.“ Майка ми организира молебен в църквата „Св. Петка“. Дори хора, които не познавахме добре, идваха да запалят свещ за здравето на сина ми.
Една вечер Калоян ме попита: „Мамо, защо точно на мен се случи това?“ Не знаех какво да кажа. Само го прегърнах и казах: „Понякога Господ ни изпраща изпитания, за да ни научи да ценим живота.“
Година по-късно Калоян вече ходи самостоятелно. Остана белег на крака му – напомняне за онази нощ. Но семейството ни е по-силно от всякога.
Понякога се чудя – ако не беше тази катастрофа, щяхме ли някога да открием силата на молитвата? Щяхме ли да сме толкова близки? Може би Господ ни изпрати това изпитание не за да ни накаже, а за да ни събере.
А вие как бихте постъпили на мое място? Вярвате ли, че молитвата може да промени съдбата?