Моят мъж, неговият портфейл и моята клетка: Дванадесет години в капана на брака

— Катерина, пак ли си забравила да изгладиш ризата ми? — гласът на Петър проряза сутрешната тишина като нож. Стоях в кухнята, с ръце, залепнали от сапунената вода, и гледах през прозореца към сивия двор. Вече не усещах гнева му като нещо необичайно — беше част от ежедневието ми, както кафето сутрин и миризмата на прах по первазите.

— Ще я изгладя след малко, просто трябва да приготвя закуската на децата — отвърнах тихо, опитвайки се да не срещна погледа му. Знаех, че всяка дума може да предизвика буря.

Петър изсумтя и тръгна към антрето. Чух как портфейлът му тупна върху масата — винаги го оставяше там, като символ на властта си. Пари, документи, банкови карти — всичко беше в неговите ръце. Аз имах само дребни стотинки за хляб и мляко, които той ми подаваше всяка сутрин, сякаш съм дете.

Дванадесет години така. Дванадесет години, в които всяка моя мечта се разтапяше между четири стени. Когато се омъжих за Петър, бях на двайсет и четири — млада, с диплома по филология и големи планове за бъдещето. Мислех, че любовта ще ни спаси от всичко. Но скоро разбрах, че любовта не е достатъчна, когато човекът до теб иска да те държи в клетка.

— Мамо, ще ми дадеш ли пет лева за училище? — дъщеря ми Мария ме дръпна за ръкава. Погледнах я — вече беше по-висока от мен, с умни очи и тънки устни като на баща си.

— Трябва да питам татко ти — казах с гняв, който се опитах да скрия. Тя въздъхна и излезе от кухнята.

Вечерта Петър се върна уморен и раздразнен. Седнахме на масата — аз, той, Мария и малкият Иво. Вечерята мина в мълчание. Само тракането на приборите нарушаваше тишината.

— Катерина, пак си купила най-евтиното сирене — изръмжа Петър. — Не можеш ли поне веднъж да вземеш нещо свястно?

— Пари не стигат — прошепнах. — Даде ми само десет лева за пазар.

Той удари по масата. Мария подскочи.

— Ако не можеш да се справиш с домакинството, кажи! — извика той.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках децата да ме виждат слаба.

След вечерята се затворих в банята и пуснах водата, за да не чуват как плача. Погледнах се в огледалото — сенки под очите, посивяла коса, устни без цвят. Къде беше момичето с мечти?

На следващия ден срещнах стара приятелка от университета — Елена. Работеше като учителка в местното училище.

— Катерина! Не мога да повярвам! Как си? — прегърна ме тя топло.

— Добре съм… — излъгах.

— Знаеш ли, търсят заместник по български език. Ако имаш желание…

Сърцето ми заби лудо. Работа? Свобода? Пари?

— Не знам дали Петър ще позволи…

Елена ме погледна със съчувствие.

— Катерина, ти не си негова собственост. Помисли за себе си. И за децата.

Вечерта събрах смелост и казах на Петър:

— Предложиха ми работа в училището. Мога да започна още другата седмица.

Той ме изгледа студено.

— Няма нужда да работиш. Аз нося парите вкъщи. Твоята работа е тук.

— Но аз искам…

— Не ме интересува какво искаш! — прекъсна ме той.

Тази нощ не спах. Слушах как диша до мен и мислех за живота си. За това как всеки ден се отказвах от себе си малко по малко. За това как децата ми растат в страх и мълчание.

На сутринта взех решение. Отидох при Елена и приех работата. Не казах нищо на Петър. Първият ден в училище беше като глътка въздух след години под вода. Децата ме слушаха с интерес, колегите ме приеха топло.

Когато Петър разбра, избухна скандал. Крещеше, че съм го предала, че съм го изложила пред хората. Но този път не се разплаках. Стоях изправена срещу него и казах:

— Аз съм човек, Петре! Имам право на живот!

Той замълча за първи път от години.

Следващите месеци бяха трудни. Имаше дни, в които се чувствах виновна и уплашена. Но имаше и дни на радост — когато Мария ми каза:

— Мамо, гордея се с теб.

Сега живея сама с децата в малък апартамент под наем. Не е лесно — парите са малко, умората е голяма. Но всяка сутрин се будя с усещането, че дишам свободно.

Понякога се питам: Колко жени още живеят в такива клетки? Колко от нас ще намерят сили да излязат? А ти… би ли имал/а смелостта?