Моята фамилия чака да умра, за да вземе къщата ми – но имам изненада за тях

– Пак ли ще идваш да проверяваш дали още съм жива, Лили? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато отварях вратата на племенницата си.

Тя се усмихна изкуствено, с онзи фалшив блясък в очите, който познавам от години. – Лельо Мариана, просто минавах наблизо. Помислих, че може да имаш нужда от нещо.

„Нещо“ – повторих наум. Знам какво е това „нещо“: ключовете за къщата ми, нотариалният акт, може би дори банковата ми карта. От години усещам как всички около мен броят дните ми. След развода с Петър, който ме остави заради по-млада жена и изчезна с всичките ни спестявания, останах сама. Нямах деца – така и не се случи. Родителите ми починаха рано, а брат ми Георги се появява само когато има нужда от пари.

Поканих Лили вътре. В кухнята миришеше на кафе и стари спомени. Тя седна на ръба на стола, оглеждайки се като брокер на оглед.

– Лельо, мислила ли си какво ще стане с къщата? – започна тя уж между другото.

– Мисля за това всеки ден – отвърнах и я погледнах право в очите. – И знаеш ли какво? Решила съм да я дам на някой, който наистина има нужда от дом.

Лицето ѝ застина. За миг видях истинското ѝ лице – алчно, нетърпеливо, разочаровано.

– Какво значи това? – гласът ѝ трепереше.

– Значи, че няма да я оставя на вас. На никого от вас. Не съм вещ, която да си поделите след смъртта ми.

Тя стана рязко и тръгна към вратата. – Ще съжаляваш за това! – изсъска и хлопна вратата след себе си.

Останах сама в тишината. Сълзите напираха, но ги преглътнах. Не исках да плача за хора, които ме виждат само като имот.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай. Гледах как светлините на София примигват в далечината. Спомних си първите години тук – как с Петър боядисвахме стените, как мечтаехме за семейство. После дойде предателството. Остана само тази къща и спомените.

На следващия ден отидох при адвокатката си – Мария Иванова, единствената жена, която винаги ме е изслушвала без предразсъдъци.

– Госпожо Мариана, сигурна ли сте? – попита тя внимателно.

– Повече от всякога. Искам да даря къщата на фондация за деца без родители. Да стане дом за някой, който никога не е имал такъв.

Мария кимна и започна да подготвя документите. Почувствах се свободна за първи път от години.

В следващите седмици семейството ми започна да идва по-често. Брат ми Георги дойде с бутилка ракия и мазна усмивка.

– Мариана, знаеш ли колко струва тази къща вече? Може да я продадем и да си купиш апартамент в центъра! Ще ти помагам с всичко!

– Не искам апартамент в центъра, Георги. И не искам помощта ти.

Той се намръщи и започна да рови из чекмеджетата ми под претекст, че търси запалка.

– Винаги си била инатлива – измърмори той.

– Не съм инатлива. Просто вече не позволявам да ме използвате.

Скоро след това получих писмо от фондацията. Благодариха ми със сълзи на очи по телефона. Казаха ми, че ще кръстят дома на мое име. За първи път от години почувствах топлина в гърдите си.

В деня, когато подписах дарението, Лили и Георги нахлуха у дома ми без покана.

– Това е лудост! – крещеше Лили. – Ти си нищо без нас!

– Не сте ме виждали истински никога – отвърнах тихо. – Аз съм повече от вашето наследство.

Георги хвърли чашата си по стената и излезе с псувни. Останах сама сред парчетата стъкло и тишината.

Сега всяка сутрин ставам с мисълта, че някъде едно дете ще има легло, топлина и дом благодарение на мен. Семейството ми не ми говори вече – но аз не съм сама. Намерих смисъл там, където най-малко очаквах.

Понякога се питам: Колко струва едно семейство? И кога човек разбира кой наистина го обича? Какво бихте направили вие на мое място?