„Не мога повече, Петре“ — Историята на един разпадащ се брак и тежестта на семейните задължения

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Петър стоеше срещу мен, стиснал устни, очите му — студени и решителни. В този момент кухнята ни, някога пълна със смях и аромати на топъл хляб, се превърна в бойно поле.

— Значи така? След всичко, което майка ми е направила за нас, ти просто ще я изхвърлиш? — думите му ме пронизаха като нож.

— Не я изхвърлям! — извиках. — Просто не мога повече! Не мога да се грижа за нея сама! Тя има нужда от помощ, която аз не мога да ѝ дам. Вече не съм човек, Петре. Не спя, не ям, не живея…

Той се обърна рязко и излезе от стаята. Останах сама, с тишината и с тежестта на вината. Вече месеци наред се борех със себе си. Майка му, леля Станка, беше болна от деменция. С всеки изминал ден състоянието ѝ се влошаваше — забравяше кой съм, крещеше нощем, понякога ставаше агресивна. Петър работеше до късно, а аз… Аз бях тази, която оставаше вкъщи.

Преди години си мислех, че ще остареем заедно — ще гледаме внуците си, ще пием кафе на терасата. Но животът ни поднесе друго. Децата пораснаха и заминаха да учат в София. Къщата опустя. А аз се превърнах в болногледачка. Всяка сутрин започваше с плач и завършваше с безсънна нощ.

— Мамо, защо тате ти вика? — попита ме по телефона дъщеря ми Мария една вечер.

— Не е нищо, миличка. Просто сме уморени…

Но не беше само умората. Беше отчаяние. Беше чувство за безизходица. Опитвах се да говоря с Петър — да потърсим помощ, да заведем леля Станка в дом за възрастни хора. Но той винаги отговаряше:

— Майка ми няма да я дам на чужди хора! Ти си ѝ като дъщеря!

А аз се чувствах като затворник в собствения си дом.

Една вечер леля Станка излезе навън по пижама посред нощ. Намерих я на улицата, плачеща и объркана. Съседката Галя ми помогна да я върнем вкъщи.

— Не можеш да продължаваш така — каза ми тя тихо. — Ще се разболееш.

Но как да обясня това на Петър? За него всичко беше въпрос на дълг и чест. А моят живот? Моето здраве?

Седмица по-късно той ми заяви:

— Ако не си готова да се грижиш за майка ми, няма смисъл да продължаваме заедно.

Светът ми се срина. Двадесет години брак — изтрити с едно изречение. Опитах се да го убедя:

— Петре, моля те… Обичам те! Но не мога повече сама! Моля те, поне опитай ти няколко дни…

Той само поклати глава.

— Разочарова ме. Не си жената, за която те мислех.

Седнах на леглото и заплаках като дете. Спомних си първата ни среща — как ме покани на кино в Пловдив, как ми подари първата роза… Как обещахме да сме заедно „в добро и зло“. Но никой не ни беше подготвил за това зло.

Дните минаваха в мълчание. Петър спря да говори с мен. Леля Станка ставаше все по-зле. Започнах да усещам болки в гърдите, сърцето ми биеше лудо от тревога. Една сутрин припаднах в банята. Съседката Галя ме намери и извика линейка.

В болницата лекарят ме погледна строго:

— Ако не спрете с този стрес, ще получите инфаркт.

Тогава разбрах — трябваше да избера себе си. За първи път от години казах „не“.

Когато се прибрах вкъщи, Петър ме чакаше на прага.

— Подала съм молба за развод — казах тихо.

Той не каза нищо. Само ме изгледа с онзи поглед на човек, който е загубил всичко.

Сега живея сама в малкия апартамент под тепетата. Децата идват през уикендите. Понякога вечер сядам на балкона и гледам светлините на града. Болката още е там — като стара рана, която никога няма да зарасне напълно.

Питам се: Кога любовта се превръща в саможертва? И колко дълго трябва да търпим в името на семейството?

А вие как бихте постъпили? Колко струва вашето щастие?