Не съм просто болна: Нощта, в която изгубих всичко

„Не мога повече, Мария. Не се чувствам добре… Отивам при майка ми тази нощ.“

Гласът на Георги беше студен и далечен, докато си събираше нещата в коридора. Дъждът блъскаше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях като вцепенена, с малкия Иван на ръце и Виктория, която се беше свила на дивана с плюшеното си мече. Не разбирах какво се случва. Само преди час вечеряхме заедно, смяхме се на глупавите шеги на децата. А сега той си тръгваше.

– Георги, какво става? – прошепнах. Гласът ми трепереше. – Защо не останеш? Може да говорим…

Той не ме погледна. Взе якето си и излезе, оставяйки след себе си мирис на мокри обувки и нещо по-лошо – усещане за празнота.

Виктория ме погледна с големите си кафяви очи:
– Мамо, тате ще се върне ли?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно и се опитах да скрия сълзите си.

Тази нощ не мигнах. Слушах как бурята навън се усилва, а в мен бушуваше друга буря – страх, гняв, безсилие. На сутринта Георги не се обади. Не отговори и на съобщенията ми. Децата питаха за него през цялото време. Аз лъжех: „Тате е зает, ще се върне скоро.“

Ден след ден минаваха в напрежение и несигурност. Майка ми идваше да помага с децата, но усещах как ме гледа с укор – сякаш аз съм виновна за всичко.

Една вечер телефонът ми иззвъня. Беше Петя – най-добрата ми приятелка от университета.
– Мария, трябва да ти кажа нещо… Видях Георги с една жена в мола. Не изглеждаше като случайна среща.

Светът ми рухна. В този момент разбрах истината – не беше болен, не беше при майка си. Беше при друга.

Седях на кухненската маса, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. В главата ми ехтяха думите на Петя. Спомних си всички онези малки знаци през последните месеци – късните му прибирания, студенината в гласа му, внезапните му пътувания „по работа“. Как не бях забелязала?

Когато Георги най-накрая се появи след три дни, вече бях готова да го посрещна.
– Къде беше? – попитах го тихо, докато децата спяха.
– Не започвай сега… – измърмори той и се опита да ме подмине.
– Къде беше? – повторих по-силно.

Той ме изгледа с умора и някаква странна жалост.
– При Марияна бях. Да, имам връзка с нея. Не мога повече така…

Сякаш някой ме удари в стомаха. Всичко се завъртя пред очите ми. Но вместо да избухна или да се разплача, усетих странно спокойствие.
– Добре – казах само. – Но ще трябва да обясниш на децата.

Той замълча. Знаеше, че няма изход.

Следващите седмици бяха ад. Георги се изнесе окончателно при Марияна. Децата плачеха всяка вечер. Виктория отказваше да говори с мен, Иван започна да се напикава нощем от стрес. Майка ми настояваше да се върна при тях в Пловдив, но аз отказвах – не можех да избягам от проблемите си.

На работа колегите ме гледаха със съжаление. Шефката ми Даниела веднъж ме извика в кабинета си:
– Мария, ако имаш нужда от почивка…
– Не! – прекъснах я рязко. – Имам нужда да работя.

Работата беше единственото място, където можех да забравя за малко болката у дома.

Една вечер Виктория дойде при мен със сълзи на очи:
– Мамо, тате вече не ни обича ли?

Прегърнах я силно и заплаках заедно с нея.
– Не е така, слънчице… Просто понякога възрастните правят грешки.

Но вътре в мен бушуваше гняв към Георги – как можа да ни остави така? Как можа да избере друга жена пред семейството си?

Минаха месеци. Научих се да бъда сама с децата – да ги водя на училище и градина, да им готвя любимите палачинки в неделя сутрин, да им чета приказки вечер въпреки умората. Научих се да плача тихо в банята, когато никой не ме вижда.

Постепенно започнах да усещам сила в себе си. Започнах да излизам повече с приятели, записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя. Децата също свикнаха с новото ни ежедневие. Виктория започна да рисува красиви картини на нашето семейство – трима души вместо четирима.

Една вечер Георги позвъни на вратата.
– Мога ли да поговоря с децата?

Пуснах го вътре без дума. Той седна до тях и за първи път го видях истински разкаян.
– Извинявам се… Знам, че ви нараних…

Виктория го прегърна през сълзи. Иван само го гледаше мълчаливо.

След този ден отношенията ни станаха по-спокойни. Не можехме да върнем времето назад, но поне можехме да бъдем родители заедно – макар и разделени.

Сега знам: онази бурна нощ беше краят на един живот и началото на друг. Изгубих Георги – но намерих себе си. Научих се да прощавам и да продължавам напред въпреки всичко.

Понякога вечер още усещам празнотата до себе си в леглото и се питам: „Дали някога ще мога пак да обичам? Или тази болка ще остане завинаги част от мен?“