Непоканеният гост: Брачен изпит в малкия апартамент

— Не мога повече така, Петре! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай, сякаш само тя ме държеше на повърхността. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на нашия двустаен апартамент в Люлин. Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му се плъзгаше по пода.

— Какво искаш да направя, Мариела? Това е дъщеря ми. Не мога да я оставя на улицата — отговори той тихо, но в гласа му се усещаше твърдост.

В този момент вратата на стаята се отвори и Ива, неговата петнайсетгодишна дъщеря, излезе с раница на гърба. Дори не ме погледна. Откакто се нанесе преди три месеца, не беше казала повече от десет думи към мен. Всяка вечер слушах как плаче зад затворената врата, а после как говори с майка си по телефона. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.

Петър и аз се запознахме на едно служебно обучение във Велико Търново. Той беше току-що разведен, аз — самотна и уморена от кратки връзки без бъдеще. Влюбихме се бързо, страстно, като двама души, които вярват, че са намерили спасение един в друг. Когато ми предложи брак, не се поколебах. Знаех за Ива, но тя живееше с майка си в Пловдив и виждахме я само през уикендите.

Всичко се промени през лятото. Майка ѝ замина за Германия с новия си приятел и Ива остана без дом. Петър настоя да я вземем при нас. „Това е временно“, каза ми тогава. „Ще се справим заедно.“ Но нищо не беше временно. Всеки ден беше битка — за пространство, за тишина, за внимание.

— Мариела, моля те… — Петър се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми. — Знам, че ти е трудно. Но тя е дете.

— Аз съм чужда за нея! — извиках аз. — Не ме иска тук! Не иска да дели баща си с мен!

Той въздъхна тежко и седна до мен.

— Знаеш ли какво ми каза вчера? Че съм я предал. Че съм избрал теб вместо нея.

Сълзите напълниха очите ми. Не исках да съм причината за болката на едно дете. Но и аз имах нужда от място, от любов, от спокойствие.

Вечерите станаха кошмарни. Ива заключваше вратата на стаята си и слушаше музика до късно. Петър се опитваше да говори с нея, но тя го отблъскваше. Аз готвех вечеря за трима, но често оставахме само двама на масата.

— Защо не ядеш с нас? — попитах я една вечер.

— Не съм гладна — отвърна тя сухо и затръшна вратата.

Петър ме погледна умолително, но аз вече бях изгубила сили да се боря за хармония.

Съседите започнаха да шушукат. „Виж я тая новата жена на Петър — не може да се разбере с детето му.“ Майка ми по телефона ме питаше: „Защо търпиш? Това не е твоята битка!“ А аз… аз се чувствах виновна за всичко.

Една вечер чух Ива да плаче силно. Влязох при нея без да почукам. Седеше на леглото си, с разпиляни учебници около себе си.

— Остави ме! — изкрещя тя.

— Ива… — започнах тихо. — Знам, че ти е трудно. Но и на мен ми е трудно. Не съм дошла тук да ти взема баща ти. Просто… и аз го обичам.

Тя ме погледна със зачервени очи.

— Той беше само мой! Преди ти да дойдеш!

Не знаех какво да кажа. Седнах до нея и просто останах там. За първи път не избягах от болката ѝ.

На следващия ден Петър предложи да потърсим по-голям апартамент под наем. „Ще бъде по-добре за всички ни“, каза той. Но парите ни стигаха едва за сегашния ни дом.

Започнах да работя допълнително като преводачка онлайн. Вечерите прекарвах пред компютъра, а Петър гледаше телевизия сам в хола. Ива излизаше с приятели и се прибираше късно.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Извинявай за всичко. Просто ми липсва мама.“ Беше от Ива.

Седнах и заплаках безутешно. Разбрах, че всички сме жертви на обстоятелствата — тя на раздялата на родителите си, Петър на вината си, а аз… аз на собствените си мечти за семейство.

Днес стоя пред огледалото и се питам: заслужава ли си любовта жертвите? Може ли едно разбито семейство да стане цяло отново? Или просто всички сме непоканени гости в живота един на друг?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да останете или да си тръгнете?