Непреодолимата пропаст: Когато съпругът ми и майка ми не можеха да се понасят

– Не мога повече, Ели! Или аз, или майка ти! – думите на Петър отекнаха в малката кухня, докато майка ми, Мария, стоеше с кръстосани ръце до прозореца и стискаше устни така, сякаш се опитваше да не изкрещи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът блъскаше по стъклата като сърдитите им думи.

Стоях между двамата най-важни хора в живота си и усещах как гърлото ми се свива. Винаги съм вярвала, че семейството е пристан на спокойствие – така беше в моето детство. Родителите ми рядко се караха, а когато го правеха, всичко приключваше с прегръдка и смях. Мечтаех да създам същия уютен дом с Петър. Но реалността се оказа различна.

Всичко започна след раждането на дъщеря ни, Калина. Майка ми настоя да дойде да ни помага – „Така е при нас, Ели, майката трябва да е до дъщеря си!“, казваше тя. В началото бях благодарна. Но скоро помощта ѝ се превърна в постоянен контрол: „Не го прави така!“, „Петър не разбира от деца!“, „Това мляко е вредно!“ Петър се опитваше да бъде търпелив, но виждах как напрежението в него расте.

Една вечер го намерих на балкона, с цигара в ръка – нещо, което беше спрял още преди сватбата ни.
– Не издържам повече, Ели – прошепна той. – Тя ме третира като чужд човек в собствения ми дом.
– Тя просто иска най-доброто за нас… – опитах се да го защитя.
– А ти? Ти на чия страна си?

Този въпрос ме прониза. На чия страна бях? На майка ми, която ме отгледа с толкова любов? Или на Петър, с когото градях нашето бъдеще?

Дните минаваха в напрежение. Майка ми не пропускаше възможност да критикува Петър – за начина, по който държи Калина, за храната, която купува, дори за това как паркира колата. Петър започна да се прибира все по-късно от работа. Калина усещаше всичко – стана нервна и плачлива.

Една неделя на обяд избухна бурята. Седяхме на масата – аз, Петър, майка ми и Калина в столчето си. Майка ми направи забележка на Петър за това как реже хляба.
– Ако толкова знаеш, режи го ти! – избухна той.
– Не ми говори така в моя дом! – отвърна тя.
– Това не е твоят дом! – кресна Петър.

Калина се разплака. Аз също. Изтичах в спалнята и затворих вратата след себе си. Чувах гласовете им – остри като ножове. За първи път в живота си се почувствах напълно сама.

След този ден всичко се промени. Петър поиска майка ми да си тръгне. Тя отказа – „Докато ти не се научиш да уважаваш семейството на жена си, аз няма да мръдна!“ Започнах да ходя на работа с тежест в гърдите, а вечер се прибирах с усещането, че домът ми е бойно поле.

Опитах всичко – разговори поотделно с всеки от тях, семейни вечери, дори консултация с психолог. Но никой не искаше да отстъпи. Майка ми твърдеше, че Петър я изолира от живота ми; Петър беше убеден, че тя разрушава брака ни.

Една вечер седнах до Калина, която вече беше заспала. Гледах я как диша спокойно и си мислех: „Какъв пример ѝ давам? Какво семейство ще запомни тя?“

На следващия ден взех решение – болезнено и тежко. Помолих майка ми да си тръгне. Тя ме гледаше невярващо:
– Значи избираш него пред мен?
– Избирам семейството си, мамо… Моля те, разбери ме.

Тя си тръгна без дума повече. Седмици наред не ми вдигаше телефона. Петър беше облекчен, но между нас остана пропаст – вината и болката не изчезнаха. Калина често питаше за баба си.

Минаха месеци. Връзката ни с Петър се възстановяваше бавно. Майка ми започна да идва само за кратко – виждаше Калина и си тръгваше бързо. Аз останах между двама души, които обичам безкрайно, но които не можаха да намерят път един към друг.

Понякога нощем се питам: Можех ли да направя нещо различно? Дали някога ще бъдем истинско семейство? Или има рани, които никога не зарастват?

Кажете ми: Вие как бихте постъпили? Има ли правилен избор в такава ситуация?