Невидимата битка: Майчина болка в сянката на чужд дом

– Стига вече, госпожо Елена! – гласът на Мария трепери от гняв през телефона. – Не разбирате ли, че ни пречите? Че Димитър има свой живот и не може да тича при вас всеки път, когато ви стане скучно?

Седя на кухненската маса, ръцете ми се стягат около чашата с чай, а сърцето ми тупти в гърлото. През прозореца виждам как слънцето се скрива зад панелките на „Люлин“, но в мен е още по-тъмно.

– Мария, аз само попитах дали са добре. Не исках…

– Винаги „само питате“! – прекъсва ме тя. – Но после Димитър идва при вас, връща се умислен и аз трябва да го събирам парче по парче! Не ви ли стига, че го имахте само за себе си толкова години?

Чувам как вратата на апартамента им се затваря. Димитър е до нея. Мълчи. Не казва нищо. Не ме защитава.

– Мамо… – гласът му е тих, почти виновен. – Моля те, не се меси толкова често. Мария е права.

Това ме удря по-силно от всичко. Сякаш някой ми изтръгва сърцето през телефона. След като затварят, оставам сама в тишината. Само тиктакането на часовника и далечният шум от асансьора ми напомнят, че светът продължава.

Винаги съм била сама с Димитър. Мъжът ми почина млад – инфаркт на 42. Тогава Димитър беше едва на 10. Отгледах го сама, работих две работи, за да не му липсва нищо. Не съм имала друг живот освен него. Всичко беше за него – нови обувки за първия учебен ден, уроци по пиано, екскурзии с класа…

Когато срещна Мария, се радвах. Мислех си: „Ето, ще имам дъщеря.“ Но тя никога не ме прие. Винаги беше студена, дистанцирана. Дори когато им подарих пералня за новия им апартамент, тя каза:

– Това е твърде голямо, няма къде да го сложим.

Димитър се засмя неловко:

– Мамо, благодаря ти… ще измислим нещо.

Но после пералнята стоя седмици в коридора им, докато не я продадоха в OLX.

Празниците станаха кошмар. На Коледа идваха за час-два, после бързаха към родителите на Мария в Банкя. На рождения ми ден Димитър идваше сам или ми звънеше по телефона:

– Мамо, Мария е болна…

Знаех, че не е вярно. Просто не искаше да дойде.

Съседките ме гледат със съжаление:

– Елена, защо не си намериш хоби? Или приятелка? Остави ги младите да си живеят живота!

Но как да оставя? Как да спра да мисля за него? Той е всичко, което имам.

Една вечер през зимата получих криза – сърцето ми прескачаше, ръцете ми трепереха. Звъннах на Димитър:

– Сине, не ми е добре…

– Мамо, ще дойда утре сутринта. Сега сме на гости у приятели.

Затворих телефона и се разплаках като дете. На сутринта дойде сам, донесе ми чай и лекарства.

– Мамо, трябва да разбереш… Мария е много чувствителна. Чувства се като чужда във вашето семейство.

– А аз? Аз не съм ли вече чужда във вашето?

Той ме погледна тъжно и замълча.

С времето започнах да се затварям в себе си. Гледах стари снимки – Димитър като малък с усмивка до уши; аз с него на морето в Несебър; двамата пред блока с първото му колело…

Понякога си мисля: ако имах още едно дете, щеше ли да боли толкова? Ако бях по-строга или по-отстъпчива? Ако бях друга майка?

Една неделя реших да отида до тях без предупреждение. Купих торта от любимата сладкарница на Димитър и се качих до осмия етаж.

Мария отвори вратата и ме изгледа хладно:

– Защо не се обадихте предварително?

– Исках да ви изненадам…

– Ние излизаме след малко.

Димитър стоеше зад нея и гледаше в земята.

– Мамо… може друг път?

Оставих тортата на прага и си тръгнах. По стълбите чух как затварят вратата и как Мария казва:

– Виждаш ли? Тя никога няма да спре.

Вкъщи седнах до прозореца и гледах как дъждът блъска по стъклото. В този момент разбрах – битката ми е невидима за всички освен за мен самата.

Сега съм на шейсет. Имам един син и една празна кухня. Понякога се чудя: заслужаваше ли си всичко това? Да дадеш цялото си сърце и накрая да останеш само с болката?

Кажете ми – къде сбърках? Има ли изход за майките като мен или просто трябва да се научим да живеем със самотата?