Невидимата градина: Как станах родител на племенниците и племенниците си

– Не плачи, Мария, моля те… – гласът ми трепереше, докато държах малката си племенница в прегръдките си. Навън дъждът блъскаше по прозорците на панелката в Люлин, а в хола се носеше тежък въздух, напоен с отчаяние и страх. Брат ми, Петър, беше изчезнал преди седмица – никой не знаеше къде е, а жена му, Елена, лежеше в болницата след поредната криза. Останахме само аз и трите им деца – Мария на осем, Сашко на пет и бебето Даниела.

Не бях готов за това. Не бях готов да стана родител на чуждите деца, макар че бяха кръв от кръвта ми. Винаги съм бил „чичо Митко“ – този, който носи шоколади и разказва смешки. Но тази вечер, докато Мария хлипа в скута ми, разбрах, че вече няма кой друг да ги утеши.

– Чичо Митко, тате ще се върне ли? – прошепна Сашко от ъгъла на дивана, стискайки плюшеното си мече.

– Не знам, Сашко… Но аз съм тук. Ще се грижа за вас. Обещавам.

Тези думи излязоха от устата ми по-лесно, отколкото ги почувствах. Вътре в мен бушуваше буря – страх, вина, гняв към брат ми и безсилие пред съдбата. Какво щях да правя с три деца? Аз едва се справях със себе си – самотен мъж на 37, с работа в склад и малък апартамент.

Първите дни бяха кошмар. Мария отказваше да яде. Сашко се напикаваше нощем. Бебето плачеше непрестанно. Съседите започнаха да шушукат: „Гледай го Митко – не можа ли да си намери жена, а сега с три деца!“ Майка ми звънеше всеки ден:

– Митко, не можеш да ги гледаш сам! Дай ги в дом! Как ще се оправиш?

– Мамо, те са ни семейство! Не мога просто да ги оставя!

– А ти? Кой ще мисли за теб?

Този въпрос ме преследваше нощем. Когато децата заспиваха и тишината ме обгръщаше като мокро одеяло, се питах: „Наистина ли мога да им дам това, от което имат нужда?“

Една вечер Мария дойде при мен с рисунка – четири човечета държат ръце под дъжда. Всички са усмихнати.

– Това сме ние – каза тя тихо. – Ти си ни чадърът.

Сълзите ми потекоха без да ги спра. За първи път усетих топлина в гърдите си – нещо като гордост и страх едновременно.

Скоро започнаха истинските битки – социалните служби дойдоха на проверка. Питаха ме дали имам постоянен доход, дали апартаментът е подходящ за деца. Питаха ме дали съм готов да поема отговорността за три малки живота.

– Господин Георгиев, знаете ли какво означава това? – попита строгата жена от социалните.

– Не знам… Но знам, че не мога да ги оставя сами.

Тя ме погледна дълго и тежко въздъхна.

В работата започнаха проблеми – закъснявах често, защото трябваше да водя Мария на училище и да взимам Даниела от яслата. Шефът ми се ядоса:

– Митко, ако не можеш да си вършиш работата, ще трябва да търсим друг!

– Разбирам… Но моля те, дай ми още малко време.

Вечерите ставаха все по-дълги. Сметките се трупаха. Хладилникът често беше празен. Понякога ядяхме само филии с лютеница и чай. Но когато Мария се усмихваше или Сашко ме прегръщаше преди сън, усещах че има смисъл.

Една нощ чух Мария да говори насън:

– Мамо… не си тръгвай…

Седнах до леглото ѝ и я погалих по косата.

– Тук съм, Мария… Тук съм…

Сутрините започнаха да носят надежда. Децата свикнаха с новия ни живот. Започнахме да играем на „невидимата градина“ – измислена игра, в която всеки казва нещо хубаво за другия. Така се учехме да се обичаме въпреки болката.

Един ден Елена се върна от болницата – бледа и тиха. Погледна ме с благодарност и вина.

– Митко… благодаря ти. Не знам как ще ти се отплатя…

– Не ми трябва нищо… Само бъди тук за тях.

Петър така и не се върна. Казаха ни, че е заминал за чужбина – избягал от всичко. Понякога го мразех за това. Понякога го разбирах.

Днес минаха две години от онази бурна вечер. Децата вече са част от мен – не мога да си представя живота без тяхната глъчка и смях. Понякога още се страхувам дали съм достатъчно добър родител. Понякога се питам дали любовта ми стига.

Но всяка вечер, когато ги завивам и чувам тихото „Лека нощ, чичо Митко“, знам че съм направил правилния избор.

А вие как бихте постъпили? Къде свършва дългът и започва истинската любов към едно дете?