Невидимите жертви: Историята на една майка, която забрави себе си

– Това ли е опашката за онези, които дават всичко от себе си? – попитах тихо, докато стисках в ръка измачкания билет с номер 453.

– Да, точно тук! След мен си. Аз съм 452-ра – отвърна жена с уморени очи и побеляла коса. Усмихна се тъжно. – Не се тревожи, ще ни дойде редът… някога.

Погледнах към края на опашката – тя се виеше като змия през цялата зала на читалището в нашия квартал в Пловдив. Всички чакахме нещо, което никой не можеше да обясни с думи. Може би прошка? Може би признание? Или просто малко разбиране?

Докато стоях там, мислите ми се върнаха назад. Беше студена мартенска сутрин, когато за първи път осъзнах, че съм престанала да бъда „Ирина“, а съм станала просто „мама“ или „жена на Петър“. Децата ми – Мария и Сашко – бяха още малки, а мъжът ми работеше по строежите из Германия. Всичко падаше върху мен: готвене, чистене, уроци, болести, родителски срещи, грижи за възрастната ми майка.

– Мамо, къде са ми чорапите? – крещеше Мария от стаята си.

– В шкафа ти са! – отвръщах, докато бърках супата и слушах как Сашко кашля в другата стая.

– Ирина, майка ти пак е забравила да си вземе лекарствата – звънеше съседката леля Пенка по телефона.

– Ще мина след работа – обещавах и вече усещах как гърдите ми се стягат от тревога.

Дните ми се сливаха в еднообразен поток от задължения. Забравих кога за последно съм седяла на кафе с приятелка или съм чела книга за удоволствие. Петър звънеше всяка вечер по Viber:

– Как сте? Пари пратих днес. Дръж се, Ири.

– Добре сме… – лъжех го. – Само малко уморена.

– Знам, че ти е тежко… Но още малко и ще се оправим.

Още малко… Тези думи се превърнаха в моята мантра. Още малко ще издържа. Още малко ще дам от себе си. Още малко ще бъда силна за всички.

Но „малкото“ стана години. Децата пораснаха и започнаха да ме приемат за даденост. Майка ми стана все по-зависима от мен. Петър се прибра най-накрая, но между нас вече имаше пропаст от неизказани думи и натрупани обиди.

Една вечер, докато миех чиниите след поредната семейна вечеря, Мария ме погледна с досада:

– Мамо, защо винаги си толкова уморена? Не можеш ли поне веднъж да не мрънкаш?

Сълзите ми потекоха безшумно. Не защото ме беше обидила, а защото разбрах, че съм станала невидима дори за собствените си деца.

На следващия ден Петър ме попита:

– Ири, добре ли си? Откакто се върнах, не си същата…

– Не знам коя съм вече – прошепнах. – Толкова години живях за всички вас… А аз къде останах?

Той замълча дълго. После само ме прегърна.

Върнах се в настоящето – на опашката за онези, които дават всичко от себе си. Жената пред мен се обърна:

– За кого чакаш?

– За себе си… Мисля – отвърнах с треперещ глас.

Тя кимна разбиращо:

– И аз така. Цял живот дадох всичко на другите. Сега искам малко да получа обратно.

Погледнах хората около мен – всички бяха като мен: майки, баби, дъщери, съпруги… Всички с уморени очи и празни ръце.

Когато най-накрая стигнах до гишето, жената зад стъклото ме погледна строго:

– Какво искате?

– Малко време за себе си… Малко разбиране… Малко любов…

Тя въздъхна:

– Тук всички това искат. Но знаете ли какво? Понякога трябва сами да си го дадете.

Излязох от залата с усещането, че нещо в мен се е променило. Реших да започна да казвам „не“. Да отделям време за себе си. Да напомня на семейството си, че и аз съм човек със свои мечти и нужди.

Сега ви питам: Колко още ще чакаме на тази опашка? Кога ще спрем да даваме всичко от себе си и ще започнем да живеем и за себе си?