Никога не бях достатъчно добра за неговата майка: История за любов, безплодие и граници

– Какво значи това, че няма да имам внуци? – гласът на госпожа Стефка проряза тишината като нож. Стоях срещу нея в малката кухня на панелката в Люлин, стиснала чашата чай така силно, че пръстите ми побеляха. Иван беше избягал на работа, оставяйки ме сама да понеса бурята.

– Стефке, моля те… – опитах се да започна тихо, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не ми казвай „моля те“! Ти си жената в тази къща, ти трябваше да направиш всичко възможно! – очите ѝ горяха от обвинение. – Какво ще кажат хората? Как ще гледам съседките в очите?

В този момент осъзнах, че за нея аз съм само инструмент – средство за постигане на мечтата ѝ за внуче. Не бях човек с чувства и болка, а просто „жената на Иван“.

Върнах се у дома с треперещи ръце. Иван ме чакаше на дивана, вперил поглед в телевизора, но очите му бяха празни. Седнах до него и дълго мълчахме.

– Трябваше ти да ѝ кажеш – прошепнах най-накрая.

– Не мога… Тя няма да го приеме от мен. Ще ме намрази… – гласът му беше слаб, почти детски.

– А мен вече ме мрази – отвърнах горчиво.

Така започнаха месеците на мълчание и напрежение. Госпожа Стефка спря да ми говори, но не спря да идва всеки ден. Подреждаше дрехите ни, проверяваше хладилника, подслушваше разговорите ни. Всяка сутрин намирах бележки с напътствия: „Не забравяй да сложиш повече копър в супата!“, „Иван обича ризите си изгладени добре!“, „Може би трябва да отидеш на друг лекар…“

Една вечер Иван се прибра късно и миришеше на ракия. Седна срещу мен и дълго ме гледа.

– Мамо каза… че ако искам семейство, трябва да се замисля дали сме подходящи един за друг – изрече бавно.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не защото не можех да имам деца – а защото човекът, когото обичах, не можеше да ме защити дори от собствената си майка.

На следващия ден реших да говоря със Стефка. Отидох при нея с треперещо сърце.

– Госпожо Стефке, моля ви… Аз обичам Иван. Това, че не можем да имаме деца, не е по моя вина. Моля ви, спрете да ме обвинявате.

Тя ме изгледа с ледени очи.

– Ако беше истинска жена, щеше да намериш начин. Има жени, които правят чудеса за мъжете си! – изсъска тя.

– А Иван? Той също страда…

– Моят син е злато! Ти си тази, която не е достатъчно добра!

В този момент нещо в мен се пречупи. Върнах се у дома и започнах да събирам багажа си. Иван ме гледаше объркано.

– Какво правиш?

– Заминавам при майка ми за известно време. Не мога повече така.

– Моля те… Не ме оставяй сам с нея…

– Тогава избери: мен или майка ти.

Той замълча. Това мълчание беше по-силно от всяка дума.

Минаха седмици. Иван не се обади нито веднъж. Майка ми ме прегърна и ми каза:

– Дете мое, понякога любовта не стига. Трябва и уважение.

Започнах работа в една книжарница до пазара Красно село. Там срещнах хора, които ме приемаха такава, каквато съм – с болката и надеждите ми. Започнах да пиша дневник и всяка вечер записвах мислите си:

„Дали някога ще бъда достатъчно добра? Дали ще намеря място, където няма да трябва да се боря за всяко парченце щастие?“

Един ден Иван дойде в книжарницата. Стоеше неловко между рафтовете с книги.

– Липсваш ми – каза тихо.

– А майка ти?

Той сведе глава.

– Не мога без теб… Но не мога и без нея…

Погледнах го дълго. Видях момчето, което обичах, но и мъжа, който никога няма да порасне докрай.

– Тогава остани при нея – казах спокойно. – Аз ще намеря свой път.

Излязох навън и поех дълбоко въздух. За първи път от години се почувствах свободна.

Сега често се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на чужди очаквания? Колко още ще търпим преди да изберем себе си?