Никога не мислех, че ще стана мащеха, но сега инвестирам в децата на мъжа си като в свои

— Не искам да идваш на рождения ми ден! — изкрещя ми Виктория, дъщерята на Петър, докато сълзите ѝ се стичаха по бузите. Стоях насред хола, с подарък в ръка и буца в гърлото. Петър беше до мен, безмълвен, а синът му Мартин се беше скрил зад дивана, преструвайки се, че не чува нищо.

Това беше третият месец, откакто се преместих при тях. Когато започнахме с Петър, той беше откровен: „Имам две деца. Те са най-важното в живота ми.“ Знаех в какво се забърквам. Или поне така си мислех. Истината е, че никога не можеш да си подготвен за това да станеш мащеха в България — особено когато майката на децата живее само на две улици разстояние и всяка седмица ги взима при себе си.

Първите дни бяха като минно поле. Виктория ме гледаше с подозрение, сякаш съм дошла да ѝ открадна баща ѝ. Мартин беше по-тих, но усещах стената между нас. Петър се опитваше да балансира — „Дайте ѝ шанс“, казваше на децата. „Тя е тук заради мен.“

Но аз не бях само „жената на татко им“. Станах готвачка, шофьорка до училище, помощник по домашните и дори банкомат. Първият път, когато трябваше да платя за новите маратонки на Виктория, Петър ми каза: „Ще ти върна парите другата седмица.“ Не ги върна. След това дойдоха уроците по английски за Мартин, екскурзията до Пловдив с класа му, таксата за балет…

Вечерите ни често завършваха с караници. — Не разбирам защо трябва аз да плащам всичко! — извиках една вечер на Петър. Той въздъхна тежко: — Знам, че не е лесно. Но ти си част от семейството вече.

А аз се питах: а те чувстват ли ме като част от семейството?

Майката на децата, Ирина, беше винаги наблизо. Веднъж я срещнах пред блока. — Знам какво си мислиш — каза ми тя с леден тон. — Но никога няма да бъдеш тяхна майка.

Всяка дума ме прониза като нож. Вечерта плаках в банята, докато Петър чукаше на вратата: „Добре ли си?“ Не бях добре. Чувствах се като натрапница в собствения си дом.

С времето започнах да забелязвам малки промени. Мартин веднъж ме попита дали мога да му помогна с математиката. Виктория поиска да ѝ сплета косата за училище. Но после идваха дни като рождения ѝ ден — когато цялото ми старание се сриваше за секунди.

— Защо не ме харесват? — попитах Петър една вечер.
— Просто им трябва време — отвърна той.
— А ако никога не ме приемат?
Той замълча.

Финансовият товар ставаше все по-голям. Заплатата ми като медицинска сестра не стигаше за всичко. Започнах да работя допълнително нощни смени. Петър също се опитваше да помага, но след развода изплащаше заем за апартамента и издръжка на Ирина.

Една вечер Мартин дойде при мен със счупено колело.
— Може ли да ми помогнеш? Татко е уморен.
Почувствах се нужна за първи път.

Но после дойде родителската среща. Учителката ме изгледа странно:
— Вие сте…?
— Мащехата — казах тихо.
Видях как другите майки си размениха погледи.

Вкъщи Виктория ме попита:
— Защо изобщо идваш на срещите? Не си ми майка!

Седнах до нея:
— Знам, че не съм ти майка. Но те обичам и искам да ти помагам.
Тя ме изгледа със сълзи в очите:
— Може ли просто да ме оставиш на мира?

Петър ме прегърна вечерта:
— Благодаря ти, че не се отказваш.
Но аз се чувствах празна.

Минаха месеци. Станах част от ежедневието им — закуски сутрин, каране до тренировки, безсънни нощи над домашните. Понякога Виктория ми се усмихваше сутрин. Мартин започна да ми разказва тайните си.

Но все още има моменти, когато се чувствам невидима. Когато Ирина идва и ги взима за уикенда, а аз оставам сама вкъщи и се чудя дали някога ще бъда истинска част от това семейство.

Понякога си мисля: струва ли си всичко това? Дали някога ще спрат да ме наричат „мащеха“ и ще започнат да ме виждат като човек, който ги обича?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да продължите да давате всичко от себе си за чуждите деца или щяхте да се откажете?