„Никога повече няма да видиш внучето си!” – Историята на една българска свекърва, която разруши семейството ми

— Ако още веднъж кажеш нещо срещу майка ми, ще си тръгнеш от този дом! — гласът на Петър беше по-остър от всякога. Стоях в кухнята, с ръце, стиснати до побеляване, а сърцето ми биеше лудо. Зад вратата на детската стая тихо плачеше малкият ни син, Алекс.

Това не беше първият път, когато Петър избираше страната на майка си, вместо моята. Но този път думите му се забиха като нож в гърдите ми. Сякаш всичко, което бях преживяла през последните пет години, се стовари върху мен наведнъж.

Когато се омъжих за Петър, вярвах, че ще изградим свой дом, свое семейство. Но още от първия ден свекърва ми — леля Мария — беше навсякъде. Тя настояваше да живеем в апартамента й в Люлин, „за да ни помага с детето”. В началото си мислех, че е просто загрижена баба. Скоро обаче разбрах колко греша.

— Не така се държи една майка! — изсъска тя една вечер, когато Алекс беше само на три месеца и плачеше безутешно. — Ако не можеш да го успокоиш, дай ми го! — и буквално ми го измъкна от ръцете. Петър стоеше до нея и кимаше одобрително.

С времето Мария започна да контролира всичко — какво ядем, кога излизаме, как възпитавам детето си. Ако се осмелявах да възразя, тя започваше да плаче театрално пред Петър: „Тя не ме уважава! Аз само добро искам за вас!”

Петър се затваряше все повече в себе си. Вечерите ни минаваха в мълчание или в дребни кавги. Често чувах как Мария му шепне: „Тя ще ти развали живота… Мисли за Алекс!”

Една сутрин намерих дрехите си изхвърлени от гардероба. На тяхно място бяха нови рокли и блузи — „по-подходящи за майка”, както каза Мария. Когато се опитах да говоря с Петър, той само въздъхна:

— Не можеш ли поне веднъж да не се караш с нея? Тя е сама жена, трудно й е…

Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Алекс растеше между две жени, които се бореха за него — едната истинската му майка, другата жената, която искаше да бъде всичко за всички.

Веднъж, когато Алекс беше на четири години, го взех за ръка и излязохме в парка. Беше слънчев ден, но аз усещах облак над главата си. Когато се върнахме, Мария вече ни чакаше на прага:

— Къде го водиш без да питаш? Ако не беше аз, това дете щеше да е болно всеки месец! — извика тя и ме блъсна леко с рамо.

Тогава избухнах:

— Това е моето дете! Аз решавам какво е най-добро за него!

Петър дойде веднага и без да ме изслуша, каза:

— Ако не можеш да живееш с майка ми под един покрив, може би трябва да си тръгнеш.

Сълзите ми се стичаха по лицето. В онази нощ не спах. Гледах Алекс как спи спокойно и се чудех дали имам сили да остана.

Дните минаваха в напрежение. Мария започна да настройва Алекс срещу мен:

— Мама е лоша, защото не слуша баба…

Веднъж го чух да казва на куклата си: „Ти няма да ядеш шоколад, защото мама не слуша баба!”

Чувствах се безсилна. Опитах се да говоря с Петър:

— Моля те, виж какво става! Алекс започва да се страхува от мен…

— Преувеличаваш — отвърна той студено. — Майка ми никога не би направила нещо лошо.

Започнах да търся работа и квартира. Исках да избягам, но нямах подкрепа от никого — родителите ми бяха далеч в провинцията и едва свързваха двата края.

Една вечер Мария ме спря в коридора:

— Ако си тръгнеш, никога повече няма да видиш Алекс! Ще кажа на Петър, че си луда и ще ти го вземем!

Тези думи ме пречупиха. За първи път изпитах истински страх за детето си.

Събрах сили и потърсих адвокатка — леля Силвия от блока ни. Тя ме изслуша внимателно:

— Не си сама. Ще ти помогна. Но трябва да си готова за битка.

След седмици събиране на доказателства — записвах разговори, пазех съобщения — подадох молба за развод и за родителски права.

Петър беше шокиран:

— Как можа? Какво ще кажат хората?

Мария изпадна в истерия:

— Това е моят дом! Никога повече няма да видиш внучето си!

Съдът продължи месеци. Беше ад — разпити, експертизи, социални работници вкъщи… Алекс страдаше най-много.

Накрая съдът реши: аз получих родителските права, а Петър — право на срещи под надзор.

Изнесохме се с Алекс в малка гарсониера в Надежда. Беше трудно — ново начало без подкрепа, без сигурност. Но поне бяхме двамата.

Понякога Алекс пита:

— Мамо, защо баба вече не идва?

Прегръщам го силно и му казвам:

— Понякога хората обичат по свой начин… Но най-важното е ти да си щастлив.

Сега често се питам: Дали постъпих правилно? Дали някога ще мога да простя на Петър и Мария? А вие какво бихте направили на мое място?