Няма да дам дома си заради чужди грешки – историята на Мария и нейната битка за собствен живот

– Мария, трябва да продадеш апартамента! – думите на свекърва ми, Стоянка, отекнаха в кухнята като шамар. Беше неделя сутрин, а аз още не бях изпила кафето си. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над чашата.

– Защо? – едва прошепнах.

– Защото синът ми, твоят мъж, е затънал до гуша! Ако не помогнеш, ще ни вземат къщата в село. – Гласът ѝ беше остър, сякаш аз бях виновна за всичко.

Погледнах я – дребна жена с остри скули и очи, които никога не ме приеха напълно. В този момент усетих как в мен се надига гняв, какъвто не бях изпитвала от години.

– Това е моят дом, Стоянке. Единственото, което имам. – Гласът ми беше по-силен, отколкото очаквах.

Тя изсумтя и седна тежко на стола. – Всички сме семейство. Трябва да си помагаме.

Семейство… Колко пъти съм чувала тази дума като оправдание за всичко? Когато Петър закъсняваше с часове и се връщаше пиян. Когато парите изчезваха от сметката ми без обяснение. Когато трябваше да търпя подмятанията на свекърва си за това как не съм достатъчно добра съпруга.

Петър се появи на вратата, смачкан и уморен. – Мамо, остави я. Не искам Мария да страда заради мен.

– Ти си виновен! – кресна тя. – Ако беше работил като хората…

– Стига! – прекъснах ги. – Не съм длъжна да плащам за чужди грешки.

В този момент разбрах – ако сега отстъпя, ще загубя себе си завинаги.

Вечерта седях сама в хола. Апартаментът беше малък, но уютен – моето убежище след години компромиси. Спомних си как го купих с помощта на родителите ми, колко мечтах за това място. Беше единственото сигурно нещо в живота ми.

Телефонът звънна – майка ми.

– Миме, добре ли си?

– Не знам… Искат да продам апартамента.

– Не го прави! Това е твоето спасение. Помниш ли какво ти казвах винаги? Пази себе си първо.

Сълзи напълниха очите ми. Майка ми винаги ме е подкрепяла, дори когато всички други ме обвиняваха.

На следващия ден Петър се прибра по-рано от работа. Седна до мен на дивана.

– Знам, че не заслужавам… Но ако не помогнем на майка, ще остане на улицата.

– А аз? Аз къде ще отида? – попитах тихо.

Той замълча. За първи път видях вина в очите му.

– Може би трябваше да мисля по-рано… – прошепна той.

– Петре, обичам те, но не мога повече да жертвам всичко заради другите. Този път ще избера себе си.

Той кимна и излезе от стаята. Останах сама със сълзите си и с тежестта на решението.

Дните минаваха в напрежение. Свекърва ми спря да говори с мен. Петър беше мълчалив и отчаян. Аз ходех на работа като автомат, но вътре в мен бушуваше буря.

Една вечер Стоянка дойде при мен с куфар в ръка.

– Ще отида при сестра си в Пловдив. Явно тук вече няма място за мен.

Погледнах я – за първи път видях страх в очите ѝ.

– Не съм твой враг, Стоянке. Просто искам да имам право на свой живот.

Тя замълча и излезе без да се обърне.

След седмица Петър призна, че е загубил работата си заради дълговете и че има нужда от помощ. Предложих му да потърси психолог, но той отказа. Изведнъж осъзнах колко дълго съм живяла в сянката на чуждите проблеми.

Започнах да излизам повече с приятелки, записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя. Малко по малко започнах да усещам себе си отново жива.

Петър се изнесе при майка си след няколко месеца. Разделихме се тихо, без скандали – просто двама души, които вече не могат да бъдат заедно.

Останах сама в апартамента си – моят дом, моето убежище. Понякога нощем се будя от страх дали съм постъпила правилно. Но после усещам тишината и спокойствието около мен и знам – този път избрах себе си.

Колко често жените у нас жертват всичко заради семейството? А кога идва моментът да кажем „стига“ и да защитим себе си? Ще ме разберете ли или ще ме осъдите?