Обещанията на баба и дядо: Когато останахме сами с бебето

– Мамо, моля те, само за час! Не съм спала от две нощи… – гласът ми трепереше, докато държах Виктория на ръце, а тя плачеше с пълно гърло. Беше три сутринта, а телефонът на майка ми звънеше за пети път тази седмица. От другата страна – тишина. После кратко, рязко: – Не мога сега, Мария. И аз имам живот. – и затвори.

Така започна всичко. Не с радостта от първата ни дъщеря, а с усещането за предателство. Когато аз и Стефан решихме да имаме дете, всички около нас ни уверяваха: „Ще помагаме! Не се притеснявайте, ние сме тук.“ Майка ми, баща ми, свекърва ми – всички. Но когато Виктория се появи на бял свят, изведнъж всички имаха „ангажименти“.

Преди това животът ни беше подреден. Аз работех като архитект в София, Стефан беше програмист. Живеехме в двустаен апартамент в Младост, мечтаехме за пътешествия и кариерно развитие. Дълго отлагахме детето – „Първо да се стабилизираме“, „Да си купим кола“, „Да сменим дограмата“… Но времето минаваше и накрая решихме: „Сега или никога.“

Бременността ми мина тежко. Майка ми идваше понякога да донесе супа или да ме изпрати до женската консултация. Свекърва ми звънеше по Viber с рецепти за чайове. Всички обещаваха: „Като се роди бебето, ще сме до теб!“

Но когато Виктория се появи – 3 килограма и 200 грама щастие и тревога – всичко се промени. Още в болницата усетих хладината. Майка ми дойде за половин час, остави букет и каза: „Ще ти трябва сила, Мария.“ После изчезна. Свекърва ми изпрати съобщение: „Да сте живи и здрави! Ще дойда другата седмица.“ Не дойде.

Първите дни у дома бяха кошмар. Виктория плачеше постоянно, аз не знаех какво да правя. Стефан работеше от вкъщи, но шефът му не проявяваше разбиране: „Това са лични проблеми, Стефане.“

Една вечер седях на пода в кухнята, Виктория пищеше в креватчето си, а аз плачех без глас. Телефонът звънна – майка ми.
– Как сте?
– Зле съм, мамо… Моля те, ела за малко.
– Не мога сега. Имам гости.

Тогава разбрах – останали сме сами.

Стефан се опитваше да помага, но беше изтощен. Веднъж го чух да говори с баща си:
– Тате, Мария е на ръба. Може ли мама да дойде за ден-два?
– Абе, Стефане, ние сме пенсионери, ама не сме болногледачи! Трябва да си гледате сами детето.

В този момент нещо в мен се пречупи. Чувствах се излъгана. В България всички говорят за „силното семейство“, за това как бабите и дядовците са гръбнакът на домакинството. А моето семейство? Изчезна при първата трудност.

Дните се нижеха в безкрайна умора и самота. Приятелките ми идваха веднъж-два пъти да видят бебето и после изчезваха – „Много работа“, „Детето е малко“…

Един ден майка ми се обади:
– Мария, ще дойдеш ли на рождения ден на леля ти?
– Не мога, мамо. Нямам кой да гледа Виктория.
– Е, не е толкова трудно! Аз навремето сама ви гледах двама!
– А ти поне имаше баба наблизо…
– Не преувеличавай! Всички млади сега сте разглезени!

Сълзите ми потекоха отново. Защо никой не разбираше? Защо всички обещаваха помощ, а после ни оставиха сами?

Стефан започна да работи до късно. Вечерите ни минаваха в мълчание. Аз се чувствах като провалена майка – не можех да успокоя бебето, не можех да се справя сама.

Една сутрин Виктория получи температура. Паника! Обадих се на майка ми:
– Мамо, моля те! Виктория е болна!
– Обади се на личната лекарка.
– Моля те…
– Не мога сега.

Отидох сама до поликлиниката с градския транспорт – в автобуса хората ме гледаха съжалително. Лекарката ме попита:
– Няма ли кой да ви помогне?
– Няма…

Вечерта Стефан ме прегърна:
– Ще се справим сами, Мария. Явно така е писано.

Минаха месеци. Научих се да къпя Виктория сама, да я приспивам с песни от детството си. Започнах да ценя малките победи – първата усмивка, първото гукане.

Един ден майка ми дойде неочаквано:
– Минавах наблизо… Как сте?
Погледнах я студено:
– Добре сме. Научихме се сами.
Тя млъкна и седна неловко на дивана.

В този момент разбрах – вече не съм същата Мария. Бях по-силна, по-самостоятелна… но и по-далечна от семейството си.

Сега понякога се чудя: Защо обещаваме помощ, когато не сме готови да я дадем? Защо в България все още вярваме в мита за бабите и дядовците като спасители? И колко още млади семейства ще минат по този път сами?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да затворите вратата завинаги?