Обич след шестдесетата: Историята на една „наивна старица“

– Мамо, ти сериозно ли? На шейсет и две години? – гласът на сина ми, Виктор, трепереше между гняв и недоумение. Стоях срещу него в малката ми кухня в Люлин, а ръцете ми се свиваха около чашата с чай, сякаш можех да се скрия зад нея.

– Викторе, не съм престанала да бъда човек само защото остарях – опитах се да прозвуча спокойно, но сърцето ми блъскаше в гърдите като на ученичка.

– Наивна си, мамо! Наивна старица! – изсъска той. – Този човек сигурно те използва. Как може да вярваш на някого, когото познаваш от няколко месеца? Какво ще кажат хората?

В този момент сякаш целият ми живот се сви в една точка. Виждах себе си през очите на Виктор – сива, невидима жена, която винаги е била „пани Мария от човешки ресурси“ във фирмата. Тридесет години подреждах документи, решавах чужди проблеми, слушах чужди истории за любов и раздяла. Никога не съм мислила, че нещо ще разтърси моя свят. Но после дойде той – Георги.

Запознахме се в офиса, когато дойде като външен консултант по пенсионните фондове. Беше висок, с побеляла коса и топли кафяви очи. Говореше тихо, но с някаква увереност, която ме караше да се чувствам сигурна. Първо ме покани на кафе – уж служебно. После започнахме да се виждаме извън работа. Разказваше ми за младостта си във Велико Търново, за това как е загубил жена си преди пет години и как самотата може да бъде по-страшна от всяка болест.

Почувствах се жива за първи път от години. Започнах да се усмихвам без причина, да избирам по-цветни дрехи сутрин. Колежките ми започнаха да шушукат зад гърба ми. Дори шефът ми веднъж подметна: „Мария, нещо си разцъфнала напоследък.“

Но Виктор… Виктор не можа да приеме това. След смъртта на баща му бях всичко за него. Отгледах го сама, отказвах си всичко, за да има той най-доброто. А сега той ме гледаше като предателка.

– Мамо, хората ще говорят! – настояваше той. – Какво ще кажат съседите? Какво ще кажат колегите ти? Не ти ли е неудобно?

– Не ме интересува какво ще кажат хората – отвърнах тихо. – Интересува ме какво казва сърцето ми.

Той тръшна вратата и си тръгна. Останах сама в кухнята, а тишината беше по-страшна от всеки упрек.

С Георги започнахме да прекарваме повече време заедно. Разхождахме се в Южния парк, ходихме на театър, дори веднъж отидохме на танци за възрастни в читалището. Чувствах се като момиче отново. Но всеки път, когато телефонът звъннеше и виждах името на Виктор, стомахът ми се свиваше.

Една вечер той дойде неочаквано у дома. Беше мрачен и уморен.

– Мамо… – започна тихо. – Прости ми. Просто… страх ме е да не останеш сама или някой да те нарани.

Погалих го по косата, както когато беше малък.

– Викторе, цял живот съм била сама. Сега имам шанс за щастие. Не ме карай да избирам между теб и себе си.

Той замълча дълго.

– Ще опитам да го приема – каза накрая. – Но ще ми трябва време.

Сълзите ми потекоха без да ги спирам.

Днес Георги и аз живеем заедно в малкия ми апартамент. Понякога се караме за глупости – кой е оставил прозореца отворен или защо пак е забравил да купи хляб. Но всяка сутрин се будя до него и знам, че не съм сама.

Колежките ми вече не шушукат – някои дори ме питат как съм посмяла да рискувам така. Виктор идва всяка неделя на обяд и макар още да не може напълно да приеме Георги, вече се усмихва повече.

Понякога се питам: заслужава ли си да рискуваш всичко заради любовта? Или щастието няма възраст? Какво бихте направили вие на мое място?