„Оставих майка си и сестра си в село Долно поле: Егоист ли съм, че избрах себе си?“

– Пак ли ще закъснееш за доенето, Мария? – гласът на сестра ми Елена прониза утрото, докато се опитвах да нахлузя гумените ботуши. Беше студено, а мъглата се стелеше над двора ни в Долно поле, сякаш скриваше всичко, което не исках да виждам.

– Ще дойда след малко, само да изпия кафето – отвърнах, но вече усещах как гневът ѝ се надига. Елена винаги беше по-отговорната, по-силната, тази, която не се оплаква. Аз бях „малката“, макар че отдавна не се чувствах така.

Майка ни, леля Станка, от години държеше всичко на гърба си – малката ферма, двора, нас двете. Баща ни си тръгна, когато бях на пет. Не помня лицето му, само тишината след последния му скандал. Майка никога не говореше за него. Вместо това ни учеше как се дои крава, как се прави лютеница и как се оцелява с малко.

– Мария, помогни на сестра си! – чух майка ми през прозореца. Гласът ѝ беше уморен, но все още топъл. Излязох навън и видях Елена да се бори с една от прасетата. Тя ме погледна с онзи поглед – „Ти пак закъсня“.

– Ако не ти се работи тук, върви си! – изсъска тя.

– Може би ще го направя – отвърнах тихо, почти шепнешком.

Тази мисъл ме глождеше от години. Селото беше като капан – всеки ден едно и също: животните, градината, училището (когато още ходех), после пак работа. Гледах как приятелките ми заминават за града – някои в Пловдив, други чак в София. Връщаха се само за празници, с нови дрехи и истории за дискотеки и кафенета.

Една вечер, докато майка плетеше до печката, а Елена четеше стари списания, аз събрах смелост:

– Мамо… мисля да замина за София. Искам да уча там.

Майка спря плетката и ме погледна така, както само тя можеше – едновременно горда и уплашена.

– Знам, че тук не ти е лесно… Но кой ще ни помага?

– Ще се оправим – намеси се Елена. – Аз ще остана. Тя винаги е била по-различна.

В гласа ѝ имаше нещо остро. Завист? Болка? Не знаех. Знаех само, че ако остана още година тук, ще изгубя себе си.

Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Майка ми започна да мълчи повече. Елена ме гледаше като предателка. Аз броях дните до изпитите за университета.

Когато дойде денят на заминаването ми, майка ме изпрати на автобусната спирка. Държеше ръката ми силно.

– Не забравяй откъде тръгваш – каза тихо. – И помни: тук винаги ще има кой да те чака.

Елена не дойде. После разбрах от съседката баба Пенка, че цяла сутрин е плакала в обора.

В София всичко беше различно – шумно, светло, пълно с хора и възможности. Намерих работа в една книжарница и започнах да уча журналистика. Първите месеци бяха ад – пари не стигаха, хазяйката беше строга, а самотата ме удряше вечер като студен вятър.

Обаждах се на майка почти всяка вечер. Разказвах ѝ за лекциите, за новите приятели. Тя слушаше внимателно и винаги питаше:

– Добре ли си? Ядеш ли?

С Елена почти не говорехме. Веднъж ми написа съобщение:

„Майка остаря много без теб. Радвай се на живота си.“

Тези думи ме боляха повече от всичко. Чувствах се виновна и свободна едновременно.

Минаха години. Веднъж се върнах за Великден. Къщата беше същата – миришеше на козунак и пушек от печката. Майка беше посребряла още повече. Елена изглеждаше уморена, но горда.

– Как е София? – попита тя сухо.

– Добре е… Но тук ми липсвате.

– Не се преструвай – отвърна тя. – Ти избра себе си.

Замълчахме дълго. После майка ни прегърна и двете.

– Всяка има своя път – каза тя тихо. – Не съдете една друга.

Сега живея между два свята – градския шум и селската тишина в спомените ми. Понякога се питам: Егоист ли съм, че избрах себе си? Или просто имах смелостта да тръгна?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да останете или да тръгнете към мечтите си?