Отказах се от брак с бременната си приятелка – семейството ми се разпадна

— Не мога, мамо! Не мога да се оженя за нея само защото е бременна! — гласът ми трепереше, а ръцете ми се потяха. Стоях в средата на хола, а майка ми, Елена, ме гледаше с разбиране, но и с някаква странна смесица от страх и облекчение в очите. Баща ми, Георги, беше седнал на дивана, стиснал юмруци върху коленете си.

— Михаиле, ти знаеш ли какво правиш? Това дете е твоя отговорност! — гласът му беше тих, но в него се усещаше буря. — Не можеш просто да избягаш!

Майка ми се намеси:
— Георги, не го натискай! По-добре да не се жени насила. Ще съсипе живота и на двамата.

В този момент сякаш времето спря. В главата ми кънтяха думите на Мария от предната вечер:
— Михаиле, бременна съм. Не знам какво да правя. Страх ме е.

Бях я гледал в очите и усещах как всичко се срива. Не бях готов. Не исках да бъда баща. Не исках да се женя. И най-вече — не исках да живея живот, който някой друг е избрал вместо мен.

— Мамо, аз… не мога — прошепнах пак. — Не я обичам така. Не мога да се преструвам.

Майка ми ме прегърна. Баща ми стана рязко и излезе от стаята, тресвайки вратата след себе си.

Следващите дни бяха ад. Мария не ми вдигаше телефона. Приятелите ми ме гледаха странно — някои ме подкрепяха, други ме осъждаха. В квартала вече се носеха слухове: „Михаил зарязал бременната си приятелка.“

Една вечер баща ми се прибра по-късно от обикновено. Седна срещу мен на масата и каза:
— Синко, аз съм ти баща. Знам какво е да носиш вина цял живот. Ако избягаш сега, ще те преследва завинаги.

Погледнах го — очите му бяха уморени, но твърди.
— Ти избра мама, защото я обичаше — казах тихо.
— Да — кимна той. — Но ако тя беше забременяла преди да съм сигурен? Щях да поема отговорност. Защото така прави един мъж.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. През нощта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за Мария — как плаче сама вкъщи, как майка ѝ сигурно я утешава, а баща ѝ я гледа с разочарование.

На сутринта майка ми сложи кафе пред мен и прошепна:
— Понякога любовта идва след отговорността, Михаиле. Но понякога не идва никога.

Излязох навън и тръгнах към блока на Мария. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Натиснах звънеца. Отвори майка ѝ — госпожа Димитрова.
— Какво искаш? — попита студено.
— Да говоря с Мария…

След минута тя излезе — очите ѝ бяха подпухнали от плач.
— Какво?
— Съжалявам… Не знам какво да правя… — думите заседнаха в гърлото ми.
— Няма нужда да правиш нищо вече — каза тя тихо. — Ще си гледам детето сама.

В този момент осъзнах колко съм слаб. Колко страхливо е било всичко, което съм направил досега.

Върнах се у дома и заварих родителите си в ожесточен спор:
— Ти го развали! — крещеше баща ми на майка ми.
— Ти щеше да го принудиш да живее лъжа! — отвръщаше тя.

Седнах на стълбите пред входа и запалих цигара. Никога не съм пушил преди това. В този момент всичко ми беше безразлично.

Минаха седмици. Мария не ме потърси повече. Баща ми почти не ми говореше. Майка ми ходеше като сянка из къщата.

Една вечер чух как баща ми плаче в кухнята. Никога не съм го виждал такъв. Влязох при него:
— Тате…
Той ме погледна със сълзи в очите:
— Синко… понякога животът ни поставя пред избори, които никой не заслужава…

Седнах до него и двамата мълчахме дълго време.

Днес минаха три години оттогава. Мария има прекрасно момиченце — Виктория. Виждам ги понякога в парка. Детето прилича на мен… Понякога си мисля какъв ли щях да бъда като баща? Щях ли да мога да обичам това дете? Или щях да живея в лъжа?

Семейството ни никога не се възстанови напълно. Баща ми остаря за една нощ. Майка ми все още вярва, че е спасила живота ми от нещастие.

А аз? Още нося вината като камък на шията си.

Кажете ми… Кое е по-важно: истината към себе си или отговорността към другите? Може ли прошката някога да излекува такава рана?