Ожених се на 21. После срещнах нея и всичко се преобърна: красива, умна, неустоима. Оставих жена си и забравих за сина си

– Не мога повече, Мария! – изкрещях, удряйки с юмрук по кухненската маса. Гласът ми отекна в малкия апартамент в Люлин, а синът ми Виктор се стресна и изпусна играчката си. Мария ме гледаше с онзи поглед – смесица от болка и отчаяние, който напоследък виждах все по-често.

Бях на 21, когато се ожених за нея. Всички казваха, че сме идеалната двойка – тя беше обикновено момиче от квартала, с топла усмивка и добри ръце. Майка ми я харесваше, баща ми кимаше одобрително. След година се роди Виктор – най-красивото бебе на света, поне така ми се струваше тогава. Първите месеци бях горд баща, разхождах количката из парка, хвалех се пред приятелите си. Но скоро започнах да усещам нещо като тежест в гърдите – животът ми се беше свил до работа, памперси и семейни вечери пред телевизора.

Приятелите ми още излизаха по барове, ходеха на концерти, пътуваха. Аз се прибирах всяка вечер към еднообразието на малкия ни дом. Мария беше добра, но не ме разбираше – искаше само спокойствие и сигурност. А аз копнеех за нещо повече, макар и сам да не знаех какво.

Всичко се промени в една обикновена сряда. Бях на служебен семинар в Пловдив. Влязох в залата последен и я видях – Елица. Красива по онзи начин, който те кара да забравиш да дишаш; с тъмни очи, които сякаш виждаха през мен. Беше умна, остроумна, говореше уверено и ме гледаше така, сякаш съм единственият човек в стаята.

След лекцията седнахме заедно на кафе. Разговорът ни потече леко – смяхме се, споделяхме мечти и страхове. Тя беше различна – амбициозна, свободна, жадна за живот. Когато ме попита дали съм женен, замълчах за миг и после кимнах. Тя само се усмихна тъжно:

– Понякога животът ни поставя на кръстопът, нали знаеш?

Вечерта не можех да заспя. В главата ми ехтяха думите ѝ. На следващия ден пак се видяхме – разходихме се по тепетата, говорихме за книги и музика. Усетих как нещо в мен се разпуква – копнежът за свобода се превърна в жажда за нея.

Върнах се в София объркан и неспокоен. Мария ме посрещна с топла вечеря и уморена усмивка. Виктор тичаше към мен с протегнати ръце. Прегърнах го машинално, но мислите ми бяха другаде.

Следващите седмици бяха ад. Започнах да лъжа Мария – казвах ѝ, че имам извънредни смени или командировки. Всъщност прекарвах времето си с Елица – разхождахме се по Витоша, пиехме в малки барчета в центъра, правехме любов като луди. С нея се чувствах жив.

Една вечер Мария ме чакаше будна:

– Къде беше? Пак ли работа?
– Да… Извинявай, уморен съм.
– Не лъжи! Знам, че има друга.

Замръзнах. Не очаквах да го каже толкова директно. В очите ѝ имаше сълзи.

– Моля те… Не го прави… Помисли за Виктор…

Но аз вече бях взел решение. На следващия ден ѝ казах, че си тръгвам. Събрах багажа си в две чанти и излязох от живота им.

Първите месеци с Елица бяха като сън – страстен, лудешки, изпълнен с обещания за ново начало. Но постепенно реалността ме настигна. Тя имаше свои амбиции и планове; аз започнах да усещам празнина там, където някога беше семейството ми.

Виктор растеше без мен. Понякога Мария ми пращаше снимки – първият му учебен ден, рожден ден… Гледах ги тайно нощем и плачех безшумно. Опитвах се да звъня понякога, но той беше дистанциран:

– Тате… защо не си при нас?

Не знаех какво да кажа.

С Елица започнахме да се караме все по-често – тя искаше повече свобода, аз усещах вина и самота. Един ден тя просто си тръгна:

– Не мога да живея с човек, който е наполовина тук.

Останах сам в празния апартамент. Опитах да върна Мария и Виктор, но тя беше категорична:

– Ти избра друг живот. Сега живей с избора си.

Години минаха. Виктор вече е тийнейджър; виждам го рядко и винаги усещам стена между нас. Мария има нов човек до себе си – добър мъж, който обича сина ми като свой.

Понякога седя сам вечер и гледам старите снимки – от сватбата ни, първите стъпки на Виктор… Чудя се дали някога ще намеря прошка – от тях или от себе си.

Какво е истинската любов? И струва ли си да изгубиш всичко заради един миг страст? Кажете ми вие…