Паднах в безсъзнание на семейната трапеза, защото съпругът ми не ми помагаше с нашето бебе – Краят ли е това за нашето семейство?

– Мамо, добре ли си? – гласът на сестра ми Катя проби през мъглата, когато отворих очи и видях над себе си загрижените лица на близките ми. Бях на пода в хола на родителите ми, а около мен се суетяха майка ми, баща ми, Катя и дори леля Мария, която иначе винаги стои настрана от семейните драми. Само един човек липсваше – съпругът ми Димитър.

Всичко започна преди няколко месеца, когато се роди нашият син Александър. Очаквах, че ще бъде трудно, но никой не ме беше подготвил за самотата и безсилието, които ме връхлетяха. Димитър сякаш не забелязваше колко съм изтощена – след безсънни нощи, кърмене, плач и безкрайни грижи. Винаги имаше оправдание: „Уморен съм от работа“, „Трябва да поспя малко“, „Ти се справяш по-добре с него“.

В деня на семейната среща у родителите ми бях на ръба. Александър плачеше почти непрекъснато, а аз не бях спала повече от два часа наведнъж от седмици. Димитър стоеше в другата стая и превърташе новините на телефона си, докато аз се опитвах да успокоя бебето и да помогна на майка ми с масата.

– Митко, можеш ли поне веднъж да го вземеш? – прошепнах през зъби, докато Александър се гърчеше в ръцете ми.
– Сега ли? Не виждаш ли, че говоря с баща ти? – отвърна той раздразнено и дори не ме погледна.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках всички да видят колко съм отчаяна. Но тялото ми отказа да ме слуша. Помня само как стаята започна да се върти, как ръцете ми омекнаха и Александър изплака още по-силно. След това – нищо.

Когато се свестих, майка ми вече държеше бебето, а Катя ми подаваше чаша вода.
– Трябва да си починеш, Мария – каза тя тихо. – Не можеш всичко сама.

Погледнах към Димитър – стоеше в ъгъла с ръце в джобовете и гледаше в пода. Не каза нищо. Не дойде при мен. Не попита как съм.

Вечерта след срещата седяхме в колата на паркинга пред блока. Александър спеше в столчето си, а между мен и Димитър цареше ледено мълчание.
– Защо не ми помогна днес? – прошепнах аз, гласът ми едва се чуваше.
– Преувеличаваш. Всички жени минават през това. Майка ти се е справила сама с теб и Катя – отвърна той сухо.
– Аз не съм майка ми! И не искам да съм сама! – извиках през сълзи.

Димитър въздъхна тежко и излезе от колата, без да каже нищо повече. Останах сама с мислите си и с усещането за провал.

Следващите дни бяха още по-тежки. Майка ми настояваше да идва и да ми помага, но аз се чувствах виновна – сякаш не съм достатъчно добра майка или съпруга. Димитър ставаше все по-отдалечен. Вечерите прекарваше пред телевизора или навън с приятели. Когато го молех за помощ, ме гледаше така, сякаш съм му в тежест.

Една вечер, докато люлеех Александър в ръцете си и гледах как лицето му се отпуска в сън, не издържах повече. Отидох при Димитър в хола.
– Трябва да поговорим – казах твърдо.
– За какво пак? – измърмори той, без да откъсва поглед от екрана.
– За нас. За това семейство. Не мога повече така. Имам нужда от теб! Не само като баща на Александър, а като партньор… като човек до мен!

Той замълча дълго. После каза:
– Може би просто не си толкова силна, колкото си мислех.

Тези думи ме удариха като шамар. Станах и излязох от стаята, а сълзите се стичаха по лицето ми безконтролно.

Оттогава минаха две седмици. Живеем заедно, но сякаш сме непознати. Говорим само за най-необходимото – памперси, пазаруване, сметки. Понякога го хващам как гледа Александър с нежност… но към мен няма нито дума на подкрепа, нито прегръдка.

Започнах да се питам дали има смисъл да продължавам да се боря за този брак сама. Дали любовта може да оцелее там, където няма уважение и подкрепа? Или просто трябва да приема, че семейството ни вече е разбито?

Понякога нощем се будя от плача на Александър и си мисля: „Дали някога ще бъда щастлива отново? Или това е цената на майчинството в България – самота зад затворени врати?“ Какво бихте направили вие на мое място?