Петнадесет години по-късно: Когато миналото почука на вратата ми

– Не мога да повярвам, че си тук. – Гласът ми трепери, докато държа вратата полуотворена. Петър стои на прага, сив и уморен, с очи, които някога познавах до болка. В ръцете си стиска старата си кожена чанта, а по лицето му се чете отчаяние.

Петнадесет години. Петнадесет години, откакто една вечер той се прибра по-късно от обикновено, избягваше погледа ми и след това ми каза, че е срещнал друга. „Не е твоя вина, Мария. Просто… не мога повече така.“ Тогава светът ми се срина. Дъщеря ни, Ива, беше на осем. Плаках цяла нощ, а на сутринта трябваше да стана и да ѝ приготвя закуска, сякаш нищо не се е случило.

През годините се научих да бъда силна. Работех като учителка в местното училище в Пловдив, вечер проверявах тетрадки, а уикендите прекарвахме с Ива в парка или на гости при майка ми в Куклен. Петър изпращаше пари от време на време, но рядко се обаждаше. Ива го чакаше за рождения си ден всяка година, а аз лъжех, че е зает или болен.

Сега стои пред мен – по-стар, прегърбен, с побеляла коса. Виждам сянката на мъжа, когото обичах, и призрака на болката, която ми причини.

– Може ли да вляза? – пита тихо.

Пускам го вътре. Сядаме на кухненската маса, където някога вечеряхме заедно. Той гледа ръцете си.

– Какво искаш? – питам го директно.

– Нямам къде да отида. – Гласът му е едва доловим. – Катя ме напусна. Останах без работа… Без дом. Не знам към кого друг да се обърна.

В този момент усещам как гневът и съжалението се борят в мен. Спомням си нощите, когато плаках сама в леглото; как Ива ме питаше защо татко не идва; как трябваше да обяснявам на съседите защо вече не сме семейство.

– Защо мислиш, че можеш просто да се върнеш? – питам го през зъби.

Той вдига глава и очите му са пълни със сълзи.

– Знам, че нямам право да искам нищо от теб. Но… ти си единственият човек, който някога ме е обичал истински.

В този момент Ива влиза в кухнята. Висока, красива млада жена – толкова пораснала от последния път, когато Петър я видя. Замръзва на място.

– Татко? – гласът ѝ е смесица от изненада и болка.

Петър става и протяга ръце към нея.

– Иве… Моля те…

Тя го гледа дълго, после се обръща към мен:

– Мамо?

Не знам какво да кажа. Виждам как в очите ѝ се борят любовта към баща ѝ и гневът заради всичко, което ни причини.

– Това е твой дом – казвам тихо. – Реши сама дали искаш да говориш с него.

Ива излиза от стаята без дума. Петър сяда обратно на стола и скрива лицето си в ръцете.

– Съжалявам – прошепва той. – Съжалявам за всичко.

Мълчим дълго. В главата ми се въртят спомени: първата ни среща на Младежкия хълм; сватбата ни в малката църква; първият плач на Ива; първият му изневяра; първата ми самотна Коледа.

– Какво очакваш от мен? – питам го най-накрая.

– Само малко време… докато си намеря работа. Ще спя на дивана. Няма да ви преча.

В този момент телефонът ми звъни – майка ми. Не ѝ вдигам. Не мога да обясня какво се случва.

През следващите дни Петър остава у нас. Помага с домакинството, готви любимата супа на Ива, опитва се да говори с нея. Тя го избягва, но понякога го наблюдава тайно през вратата. Аз усещам как старата болка се връща – всяка негова дума ме кара да си спомням предателството.

Една вечер го намирам на балкона с чаша ракия в ръка.

– Защо го направи? – питам го тихо.

Той въздъхва тежко.

– Бях глупав. Мислех си, че заслужавам повече… че животът ми минава покрай мен. Катя беше млада, красива… Но никога не ме обичаше така, както ти. Сега го разбирам.

– А аз? Аз какво заслужавах? – гласът ми трепери отново.

Той мълчи дълго.

– Заслужаваше всичко най-добро. Съжалявам, Мария…

На следващия ден Ива идва при мен в кухнята.

– Мамо… ще му помогнем ли?

Гледам я дълго. Виждам себе си в очите ѝ – силата и страха едновременно.

– Не знам, Иве. Понякога прошката е по-трудна от омразата.

Тя кимва и излиза при Петър. Чувам как му казва:

– Ще ти дам шанс… но само един.

Вечерта седим тримата на масата за първи път от петнадесет години. Мълчанието между нас е тежко като олово, но усещам лека надежда.

Сега стоя до прозореца и гледам светлините на града. Мисля си: Дали човек може истински да прости? Или някои рани никога не зарастват?

А вие бихте ли простили? Или бихте затворили вратата завинаги?