Писмо до любовницата на моя съпруг — пет години по-късно: Истината, която никой не иска да чуе

— Как можа? — думите ми се изплъзнаха като шепот, но в тях се криеше цялата буря, която пет години не можах да укротя. Стоях пред огледалото в малката баня на панелката ни в Люлин, смачкана от умората на деня и тежестта на миналото. В ръцете си държах писмото, което никога не изпратих — писмото до теб, жената, която се опита да открадне живота ми.

Пет години. Пет години от онази нощ, когато телефонът на Ивайло иззвъня в два след полунощ. Беше съобщение от теб. „Липсваш ми.“ Три думи, които разрушиха всичко. Още чувам как гласът ми трепери: „Коя е тази Мария?“ А той — мълчание. После лъжи. После признания. После сълзи.

— Не мога да повярвам, че го направи! — крещях аз, а децата се събудиха и плакаха. Майка ми дойде на другия ден и ме гледаше с онзи поглед — смес от съжаление и упрек. „Трябваше да го усетиш по-рано, Деси“, каза тя тихо. Но как се усеща предателството? Мирише ли? Оставя ли следи по чаршафите? Или просто идва внезапно и ти отнема въздуха?

Ти беше колежката му от счетоводството — Мария от Сливен, с големите кафяви очи и вечната усмивка. Помня те от фирменото парти — как се смееше на шегите му, как го докосваше по ръката, сякаш беше твой. Тогава си казах: „Прекалявам. Просто си въобразявам.“ Но не си въобразявах.

След онази нощ Ивайло остана. Каза, че ще се промени. Че ти си била грешка. Че обича мен и децата. Но аз вече не бях същата. Всяка сутрин се будех с мисълта за теб. Всяка вечер заспивах с въпроса: „Какво има тя, което аз нямам?“

Минаха месеци. Опитвах се да простя. Да забравя. Да бъда силна заради децата — Виктор и малката Ани. Но всяко съобщение, всяко закъснение на Ивайло ме връщаше обратно в ада на съмнението.

— Мамо, защо плачеш? — попита ме веднъж Ани, докато миех чиниите.
— Не плача, слънце. Просто ми влезе сапун в очите.

Лъжех всички — себе си най-много. Преструвах се на щастлива пред приятелките си, пред родителите си, пред децата си. Само нощем, когато всички спяха, изваждах писмото до теб и го препрочитах:

„Мария,

Пиша ти не защото искам да те обвинявам или да търся прошка. Пиша ти, защото имам нужда да разбереш какво направи с мен. Ти не просто взе мъжа ми за няколко месеца — ти ми отне сигурността, доверието, спокойствието. Отне ми семейството такова, каквото го познавах.

Знам, че Ивайло не е невинен. Той избра да те допусне до себе си. Но ти избра да бъдеш другата жена. Знаеше за мен, знаеше за децата ни. Знаеше всичко и въпреки това продължи.

Сега вече не те мразя. Сега просто те съжалявам. Защото ти никога няма да имаш това, което аз имах — истинска любов, семейство, дом. Ти винаги ще бъдеш сянката в нечий чужд живот.

Деси“

Пет години по-късно Ивайло все още е тук. Или поне тялото му е тук — душата му сякаш остана някъде между теб и мен. Живеем заедно, но сме като съквартиранти — делим сметки, грижим се за децата, но не си говорим за истинските неща.

— Защо не го напуснеш? — питат ме приятелките ми на кафе в „Мол София“.
— Защото не знам кой съм без него — отговарям аз и усещам как гласът ми трепери.

Страх ме е от самотата повече отколкото от болката. Страх ме е да започна отначало на 38 години с две деца и разбито сърце в град като София, където всички гледат под лупа чуждите нещастия.

Понякога си представям как животът ми би изглеждал без теб. Може би щях да бъда по-щастлива? Може би щяхме да сме истинско семейство? Или може би просто щях да открия истинската си сила по-рано?

Виждам те понякога — в магазина или на улицата. Винаги изглеждаш забързана, леко уморена, с онзи поглед на човек, който носи тайна вина. Не те поздравявам. Не те мразя вече. Просто те няма в живота ми.

Децата растат и питат все по-често:
— Мамо, защо татко е тъжен?
— Защото понякога възрастните правят грешки — казвам им аз.

Може би някой ден ще намеря сили да простя напълно — и на теб, и на него, и най-вече на себе си. Дотогава ще продължавам да пиша писма, които никога няма да изпратя.

А ти… Ти вече си само лош спомен.

Кажете ми — има ли прошка за такова предателство? Или белезите остават завинаги?