Писмото, което разтърси живота ми: Когато майчината обич се превърне в бреме

– Какво е това? – попитах Иван, докато държах в ръцете си бял плик с треперещи пръсти. Беше събота сутрин, слънцето едва се прокрадваше през пердетата, а децата още спяха. Иван ме гледаше със смесено съчувствие и тревога.

– Писмо от майка ти. Дойде по пощата тази сутрин. – Гласът му беше тих, сякаш се страхуваше да не събуди бурята, която вече се надигаше в мен.

Седнах на кухненския стол, усещайки как сърцето ми бие в гърлото. Не бях говорила с майка си от Коледа, когато поредният ни разговор завърши със скандал и обвинения. Винаги беше така – тя настояваше да й давам повече пари, повече внимание, повече от себе си, а аз се чувствах като дете, което никога не е достатъчно добро.

Разкъсах плика. Почеркът й беше познат – едър, леко наклонен надясно.

„Мила Мария,

Знам, че не сме в най-добрите отношения, но положението ми е тежко. Пенсията не стига за нищо, а лекарствата ми са скъпи. Имаш добър живот, хубав мъж и две прекрасни деца. Мисля, че е време да поемеш отговорност и да ми помагаш редовно. Ако не можеш доброволно, ще трябва да потърся правата си по съдебен път.

Майка ти – Катя“

Писмото падна на масата. В гърдите ми се надигна гняв, обида и нещо като вина. Иван сложи ръка на рамото ми.

– Какво ще правиш?

– Не знам… – прошепнах. – Не мога да повярвам, че ще стигне дотук.

В главата ми нахлуха спомени – как като дете стоях гладна, защото майка ми харчеше парите за цигари и карти; как ме караше да лъжа баща ми за нейните „малки тайни“; как винаги ме сравняваше с другите деца: „Виж Галя каква хубава работа има! Ти какво постигна?“ Дори когато завърших университета с отличие, тя само каза: „Едно време това не беше кой знае какво.“

Сега искаше издръжка. Не помощ – издръжка. Като че ли съм й длъжна за всичко, което никога не получих.

– Може би трябва да поговориш с нея? – предложи Иван внимателно.

– За какво? За това как никога не ме е обичала истински? Или за това как сега ме заплашва със съд?

– Мария… тя е майка ти.

– Знам! Но понякога се питам дали това значи нещо.

През следващите дни писмото не излизаше от ума ми. На работа бях разсеяна, вкъщи избухвах за най-малкото. Дъщеря ми Лили ме попита:

– Мамо, защо си тъжна?

– Просто съм уморена, слънце.

Но истината беше друга – чувствах се предадена. И виновна. И ядосана на себе си, че още ме боли.

Накрая реших да й се обадя. Телефонът звънна дълго.

– Ало? – гласът й беше дрезгав.

– Здравей, мамо. Получих писмото ти.

– Радвам се, че най-накрая се обади. Не мислех, че ще ти пука…

– Не е въпрос на това дали ми пука. Просто… Защо така? Защо трябва да ме заплашваш?

– Защото иначе няма да направиш нищо! Винаги си била егоистка! Само за себе си мислиш!

– Мамо, цял живот се опитвам да ти угодя! Кога ще е достатъчно?

– Когато спреш да мислиш само за себе си! Аз съм ти майка!

Замълчах. Сълзите пареха очите ми.

– Имам семейство, деца… Не мога да давам всичко на теб.

– Значи така? Добре. Ще видим какво ще каже съдът!

Затворих телефона с треперещи ръце. Иван ме прегърна без думи.

В следващите седмици получих призовка от съда. Майка ми настояваше за месечна издръжка – 400 лева. Адвокатът ми каза:

– Законът е на нейна страна. Ако докаже нужда и ти имаш възможност…

Имах възможност – но на каква цена? Щях ли да мога да гледам децата си в очите и да им кажа: „Днес няма нови обувки, защото баба ви ме съди?“

На първото заседание майка ми седеше срещу мен с наведена глава. Изглеждаше по-стара и по-слаба от всякога. За миг я видях не като чудовището от детството си, а като самотна жена, която няма никого освен мен.

Съдията попита:

– Имате ли нещо да добавите?

Погледнах майка си през сълзи:

– Само искам да знам… някога обичала ли си ме истински?

Тя замълча. После прошепна:

– Всеки обича както може…

Съдът постанови издръжка – 250 лева месечно. Излязох навън със смесени чувства – облекчение, вина, гняв и тъга.

Вечерта Лили ме прегърна:

– Мамо, всичко наред ли е?

Погалих я по косата:

– Не знам още… Но обещавам да те обичам така, че никога да не се съмняваш в това.

Сега всяко плащане към майка ми е като малък компромис със себе си – между миналото и настоящето, между дълга и любовта.

Понякога се питам: Длъжни ли сме винаги да прощаваме на родителите си? Или идва момент, в който трябва да защитим себе си?