Под един покрив: Битката със свекървата

— Пак ли си оставила чашите на масата? — гласът на госпожа Анка проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката. Чашите бяха измити, но не подредени по нейния начин. Вече три години живеех под този покрив с Дамян и майка му, а всеки ден беше изпитание.

— Извинявайте, ще ги оправя — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Тя само изсумтя и излезе от стаята, оставяйки след себе си тежест, която ме притискаше към пода.

Дамян се прибра късно вечерта. Седеше до мен на дивана, но мислите му бяха другаде. — Пак ли се карахте? — попита тихо, без да ме погледне.

— Не съм сигурна дали това изобщо беше караница. Просто… не мога да направя нищо както трябва. — Гласът ми се пречупи. — Опитвам се, Дамяне. Наистина се опитвам.

Той въздъхна и прокара ръка през косата си. — Знаеш я мама… Трудно ѝ е да приеме промяната. След като татко почина, всичко ѝ тежи повече.

— А на мен? — прошепнах. — Аз съм тук, сама, далеч от моето семейство, опитвам се да бъда част от вашия свят, а тя ме гледа сякаш съм натрапница.

Той замълча. В този момент осъзнах колко самотна се чувствам в собствения си дом.

На следващата сутрин Анка вече беше в кухнята, когато влязох. Миришеше на кафе и на нещо неизказано.

— Добро утро — казах плахо.

Тя не отговори. Само ме изгледа и продължи да реже хляб с такава сила, че ножът тракаше по дъската.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Ако искаш да помогнеш, научи се поне да готвиш като хората — изсъска тя. — Дамян не е ял свястна манджа откакто си тук.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие.

Вечерта седяхме тримата на масата. Дамян се опитваше да разведри атмосферата:

— Ивана направи мусака днес. Много е вкусна!

Анка само повдигна вежди и бутна чинията си настрани.

— Аз ще си направя салата. Не обичам тежки ястия вечер.

Мълчанието беше оглушително. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си сърце.

След вечеря се затворих в стаята ни. Дамян дойде при мен:

— Моля те, опитай се да я разбереш. Трудно ѝ е…

— А на мен? Кой ще ме разбере мен? — извиках през сълзи. — Ти винаги я оправдаваш! Аз съм тази, която трябва да се променя, която трябва да търпи!

Той замълча. За първи път видях болка в очите му.

Дните минаваха в напрежение. Всеки път, когато се засичахме с Анка в коридора, усещах как стомахът ми се свива. Започнах да избягвам дома — работех до късно, разхождах се из града безцелно, само и само да не се прибирам.

Една вечер се прибрах по-рано от обикновено. Чух как Анка говори по телефона:

— Не знам какво си мисли тази… Ивана! Всичко развали! Дамян вече не е същият… Ако беше слушал мен, щеше да си намери свястна жена!

Сърцето ми се сви. Не можех повече да търпя това унижение.

На следващия ден събрах смелост и седнах срещу нея на масата.

— Госпожо Анка, трябва да поговорим.

Тя ме изгледа подозрително.

— Какво има?

— Знам, че не ме харесвате. Знам, че ви липсва старият ви живот с Дамян и че ви е трудно да приемете промяната. Но аз също имам чувства! Аз също страдам! Не мога повече така…

Тя замълча за миг, после студено каза:

— Ако не ти харесва тук, никой не те държи насила.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Дамян е моят живот! Обичам го! Но не мога да живея в постоянен страх и напрежение!

В този момент Дамян влезе в стаята. Видя ни и застина.

— Какво става?

Анка стана рязко и излезе от стаята. Останахме сами.

— Не мога повече така — казах тихо. — Или ще заживеем отделно, или… ще си тръгна.

Дамян ме прегърна силно.

— Ще говоря с нея. Обещавам ти!

Тази нощ не спах. Чувах как Анка плаче в стаята си. За първи път я чух уязвима.

На сутринта тя дойде при мен в кухнята. Изглеждаше уморена и по-стара от всякога.

— Може би… може би трябва да поговорим двете — каза тихо.

Погледнах я през сълзи и кимнах.

Може би има надежда за нас. Може би всяка битка под един покрив е битка за любов и разбиране.

Кажете ми: струва ли си да се борим за семейството или понякога трябва да изберем себе си? Какво бихте направили на мое място?