Половината ми заплата за родителите ми: Историята на едно изтощено дете
– Пак ли ще закъснееш с парите този месец, Мартине? – гласът на майка ми пронизваше тишината в малката кухня, докато аз се опитвах да се скрия зад чашата си с кафе. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как гърдите ми се стягат от напрежение.
– Не, мамо, ще ги преведа утре. Просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ кажа, че вече не издържам? Че всяка заплата се топи като сняг през март, а мечтите ми за собствен живот се разпадат на прах?
От осем месеца давам половината от заплатата си за ремонта на панелката в Люлин. Всичко започна с една спукана тръба и обещанието, че ще е „само за два месеца“. Но после се оказа, че трябва да сменим дограмата, после банята, после електрическата инсталация… И всеки път майка ми ме гледаше с онзи поглед – смесица от вина и очакване.
Баща ми, както винаги, беше мълчалив. Седеше на балкона, пушеше и гледаше към сивите блокове. Понякога си мислех, че ако можеше, щеше да избяга далеч от всичко това. Но не го правеше. Оставаше. Както и аз.
– Мартине, ти си ни единственото дете – повтаряше майка ми всеки път, когато се опитвах да намекна, че имам нужда от малко пространство. – Кой друг ще ни помогне?
В такива моменти се връщах назад във времето. Виждах себе си като дете – вечно под зоркия ѝ поглед. В детската градина тя беше тази, която настояваше да нося шал дори през май. В училище проверяваше домашните ми до последната запетая. В гимназията избра профила ми – „за да имаш сигурно бъдеще“. Никога не попита какво искам аз.
Сега съм на 29 и работя като счетоводител в малка фирма в центъра на София. Заплатата не е лоша, но не е и достатъчна за двама възрастни хора и един изтощен син. Приятелите ми от университета вече имат свои семейства, някои живеят под наем или са заминали в чужбина. Аз все още съм тук – между панелните стени и вечния ремонт.
– Мартине, кога ще доведеш някое момиче? – пита ме баща ми една вечер, докато гледаме новините.
– Кога ще имам време за това? – отвръщам с горчив смях. – След като сменим покрива ли?
Той не казва нищо. Само въздиша тежко и сменя канала.
Понякога се чудя дали съм лош син, защото тайно мечтая да избягам. Да си намеря малък апартамент под наем, да вечерям сам и да не слушам вечните им спорове за пари и ремонти. Но после майка ми се разплаква заради някоя сметка или баща ми се прибира уморен от работа и аз пак забравям за себе си.
– Мартине, ти си нашата опора – казва тя една вечер, когато ѝ признавам, че съм уморен.
– А кой ще бъде моята опора? – питам тихо.
Тя не чува или не иска да чуе.
Веднъж се опитах да поговоря с приятелката си Ива за всичко това. Тя ме изслуша внимателно, после каза:
– Трябва да поставиш граници, Марти. Не можеш цял живот да живееш за тях.
– Не е толкова лесно – отвърнах. – Ако ги оставя сами, ще се разпаднат.
– А ти? Ти вече не се ли разпадаш?
Думите ѝ ме удариха като шамар. Започнах да забелязвам колко често съм раздразнителен, колко рядко се усмихвам истински. Колко много съм се променил за тези осем месеца.
Една вечер се прибрах по-късно от обичайното. Майка ми ме чакаше на вратата.
– Къде беше? Притесних се!
– На разходка бях – излъгах.
– Не можеш така! Трябва да мислиш за нас!
В този момент не издържах:
– А кой мисли за мен?!
Тя ме изгледа шокирано, после избухна в сълзи. Баща ми дойде от другата стая и започна да ме обвинява, че съм неблагодарен.
– Всичко правим за теб! – крещеше той.
– Не! Всичко правя аз за вас! – извиках обратно.
Последва тягостна тишина. За първи път казах на глас това, което ме мъчеше толкова време.
На следващия ден не говорихме много. Аз отидох на работа с тежест в гърдите. Колегите ми забелязаха, че съм по-мълчалив от обикновено.
Вечерта Ива ми написа: „Мисля за теб. Не забравяй себе си.“
Седнах до прозореца и гледах светлините на София. За първи път си позволих да помисля какво би било, ако избера себе си пред тях. Дали това ме прави лош човек? Или просто човек?
Понякога се питам: колко още мога да издържа? И има ли друг изход освен жертвата?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете себе си или семейството?