Портфейлът на мъжа ми и моят затвор: Историята на един брак без свобода
– Катерина, пак ли си купила нещо излишно? – гласът на Георги проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката, с ръце, потънали в сапунена вода, а сърцето ми туптеше в гърлото. Погледнах го – очите му бяха студени, устните стиснати. В ръката държеше касова бележка от магазина.
– Това са само плодове за децата, Георги – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. – И малко кафе за мен.
– Кафе за теб? – изсмя се той. – Ти нямаш свои пари. Всичко, което харчиш, е от моята заплата. Не забравяй това!
Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка обида. Дванадесет години бях съпруга на Георги – уважаван счетоводител в Пловдив, човек с реноме и дебел портфейл. А аз? Аз бях „жената на Георги“, майка на две деца, домакиня, която не работи, защото „няма нужда“. Така казваше той. Но истината беше друга: той не искаше да имам свои пари, свои приятели, свои мечти.
В началото всичко изглеждаше като приказка. Георги беше внимателен, носеше ми цветя, водеше ме на разходки по Главната. След сватбата обаче нещата се промениха. Започнаха забележките за дрехите ми, за приятелките ми, за това какво готвя и как харча парите. Постепенно спрях да излизам с приятели – „Какво ще кажат хората?“, „Ти си майка, не момиче!“. Спрях да си купувам книги – „Глупости! По-добре спести за децата!“. Дори престанах да се гледам в огледалото – не виждах себе си, а една сянка.
Всяка сутрин Георги оставяше на масата точно определена сума за храна и сметки. Ако останеше нещо – връщах му го. Ако не стигнеше – следваше скандал. Веднъж се осмелих да поискам пари за нова рокля:
– За какво ти е? Имаш си дрехи! – изръмжа той.
– Всички са стари…
– Не сме милионери! – прекъсна ме. – Ако искаш нови дрехи, започни работа!
Но когато споменах, че мога да започна работа в една книжарница наблизо, той избухна:
– Кой ще гледа децата? Кой ще чисти? Аз ли?
Така се отказах. Ден след ден губех себе си. Децата растяха, а аз се смалявах. Вечерите прекарвахме в мълчание пред телевизора. Ако се осмелявах да кажа нещо за себе си, той ме прекъсваше или се подиграваше.
Една вечер, докато простирах пране на балкона, чух как дъщеря ми Мария шепне на брат си:
– Мамо все е тъжна напоследък…
– Защото тате все й се кара…
Сълзите ми потекоха безшумно. Какво им давах като пример? Каква жена исках да стане Мария? Какъв мъж щеше да бъде Стефан?
Започнах да пиша тайно в един стар тефтер. Писах за мечтите си, за болката си, за това какво бих направила, ако имах смелостта да напусна. Веднъж Георги намери тефтера:
– Какви са тези глупости? Да не мислиш да пишеш книга? По-добре изчисти банята!
Смачка листовете и ги хвърли в кофата.
Тогава нещо в мен се пречупи. Започнах да търся работа тайно. Намерих обява за продавачка в малък магазин за цветя. Собственичката, леля Пенка, беше топла жена с голямо сърце.
– Момиче, личи ти, че имаш нужда от промяна – каза ми тя на интервюто.
Започнах работа по няколко часа на ден, докато децата бяха на училище. Първата си заплата скрих в стара кутия от обувки под леглото. За първи път от години почувствах вкус на свобода.
Георги разбра случайно – видял ме през прозореца на магазина.
– Лъжкиня! – крещеше вечерта у дома. – Как смееш да работиш зад гърба ми?
– Защото имам нужда от свои пари! От свое достойнство!
– Докато живееш под този покрив, ще правиш каквото ти кажа!
Тази нощ не спах. Гледах спящите си деца и разбрах: ако остана тук, ще ги науча да търпят унижение. На сутринта събрах дрехите си и тези на децата в два сака.
– Къде тръгваш? – попита Георги с презрение.
– Там, където мога да бъда себе си.
Излязохме от апартамента без да се обръщаме назад. Първите дни бяха тежки – живеехме при сестра ми в Кючук Париж, спяхме на един разтегателен диван. Но всяка сутрин ставах с усещането, че дишам истински въздух.
Днес работя в магазина на леля Пенка и уча вечерно счетоводство. Мария рисува красиви картини, Стефан играе футбол с приятели. Животът ни не е лесен, но е нашият живот.
Понякога се питам: колко жени още живеят в затвора на нечий портфейл? Колко от нас ще намерят сили да изберат себе си пред страха? А ти… би ли имала смелостта?