Портфейлът на мъжа ми, моят затворнически зид: Моята битка за свобода в леден брак

„Пак ли си забравила да изключиш лампата в коридора? Знаеш ли колко ток харчим заради твоята разсеяност?“ — гласът на Дамян проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, с ръце, стиснати в юмруци, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече не броях подобните забележки. Бяха станали част от ежедневието ми, както кафето сутрин или шумът на трамвая отвън.

„Извинявай, просто бързах да сложа прането…“, прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Дамян не ме чу или не искаше да ме чуе. Той вече ровеше в портфейла си, подреждайки банкнотите по големина — неговият ритуал всяка вечер. Портфейлът му беше символ на всичко, което не можех да имам: свобода, избор, контрол над собствения си живот.

Когато се омъжих за него, бях наивна и вярвах, че любовта ще ни спаси от всичко. Бяхме млади, мечтаехме за дом, деца, пътешествия. Но с времето мечтите ми се свиха до размера на малката ни кухня в панелката в Люлин. Дамян започна да контролира всичко — от това какво ще ядем до това колко пари мога да похарча за себе си. „Ти не работиш, Ивана. Аз нося парите вкъщи, аз решавам“, повтаряше той всеки път, когато поисках нещо повече от обичайния седмичен бюджет.

Майка ми често ми казваше: „Търпи, дете. Така е във всеки брак. Мъжът е глава на семейството.“ Но аз усещах как се задушавам. Всяка вечер, когато Дамян заключваше портфейла си в чекмеджето на спалнята — сякаш пазеше съкровище от мен — усещах как между нас расте невидим зид.

Една вечер, докато простирах дрехите на балкона, чух как дъщеря ни Мария пита баща си:

– Тате, може ли мама да ми купи нови моливи за училище?
– Питай мен първо. Мама няма пари – отвърна той сухо.

Сърцето ми се сви. Не заради моливите, а защото дори детето ни започваше да разбира йерархията у дома. Аз – винаги зависима, винаги с протегната ръка.

Започнах да търся работа тайно. Пращах CV-та от телефона си, докато Дамян беше на работа. Веднъж почти ме хвана — влезе внезапно в стаята и аз скрих телефона под възглавницата.

– Какво правиш? – попита подозрително.
– Чета рецепти – излъгах.
– По-добре виж как да спестим от сметките – изсумтя той и излезе.

Седмици наред получавах само откази. „Нямате достатъчно опит“, „Търсим по-млади кандидати“. Но една сутрин телефонът звънна:

– Госпожо Георгиева? Обаждаме се от книжарница „Слънце“. Може ли да дойдете на интервю?

Сълзите ми потекоха още преди да затворя телефона. Не от радост, а от страх — как ще кажа на Дамян? Ще ми позволи ли изобщо?

Вечерта събрах смелост:
– Дамяне, поканиха ме на интервю за работа.
– Защо ти е работа? Да не мислиш, че ще изкарваш повече от мен?
– Не става дума за пари… Искам просто да имам нещо свое.
– Глупости! Кой ще гледа Мария? Кой ще готви? Ако тръгнеш на работа, забрави за подкрепа от мен!

Тази нощ не мигнах. Гледах тавана и си мислех: кога се превърнах в сянка на самата себе си? На сутринта облякох най-хубавата си рокля и излязох без да кажа дума. Интервюто мина добре. Усмихната жена на име Лилия ме попита:
– Защо искате тази работа?
– Защото искам да си върна живота – отвърнах честно.

На връщане към вкъщи усещах как сърцето ми бие лудо. Вратата беше заключена отвътре. Позвъних няколко пъти. Дамян отвори с ледено лице:
– Къде беше?
– На интервюто…
– Не съм ти разрешавал!
– Не ти искам разрешение!

За първи път му го казах в очите. За първи път не се извиних. Той тресна вратата след мен и цяла вечер не проговорихме.

След няколко дни получих обаждане: „Назначени сте.“ Радостта ми беше смесена със страх. Какво ще стане сега? Ще ме изгони ли? Ще вземе ли Мария?

Майка ми дойде на гости и видя притеснението ми:
– Иване, не се страхувай да бъдеш щастлива. Животът не е само търпене.

Вечерта седнах срещу Дамян:
– Започвам работа. Ако не можеш да го приемеш, ще си тръгна.
Той замълча дълго. После само каза:
– Прави каквото искаш.

Не знам дали това беше краят или началото на нашата история. Но знам едно: вече не се страхувам да поискам своето място под слънцето.

Понякога се питам: Колко жени още живеят зад портфейла на своя мъж? Колко още ще търпят преди да поискат свободата си?