Последният билет: Подарък или подигравка?

„Пак ли, Мария?!“ – изкрещях в слушалката, докато държах в ръка два лъскави билета за Народния театър. Беше 17:30, а представлението започваше в 19:30. Денят ми беше препълнен – сутринта бях на работа до късно, после трябваше да взема дъщеря ми от уроци по пиано, а вечерта бях обещала на майка ми да ѝ помогна с документите за пенсията. И точно тогава, когато най-малко очаквах, Мария реши да ме „изненада“.

„Това е най-готиният подарък!“, настоя тя по телефона. „Знам, че обичаш театър, а и имаш нужда да се разтовариш.“

„Мария, не мога просто ей така да зарежа всичко!“, отвърнах ядосано. „Имам ангажименти. Не можеше ли да ми кажеш по-рано?“

Тя замълча за миг. „Мислех, че ще ти хареса. Билетите са за „Вражалец“. Знам колко го обичаш.“

В този момент в мен се сблъскаха две чувства – благодарност и гняв. Да, обичам театъра. Да, обичам Мария. Но това не беше първият път, когато тя правеше нещо подобно – винаги в последния момент, винаги с идеята, че ще ме извади от рутината. А аз… аз не обичам изненади. Обичам да планирам, да знам какво ме чака.

Докато държах билетите, дъщеря ми Лили влезе в стаята.

„Мамо, ще ходим ли някъде тази вечер?“, попита тя с надежда.

Погледнах я и се почувствах виновна. Бях ѝ обещала домашна вечер с пица и филм. А сега трябваше да избирам – между приятелката си и дъщеря си, между спонтанността и отговорността.

Обадих се на майка ми.

„Мамо, Мария ми даде билети за театър… Може ли да отложим с документите?“

Тя въздъхна тежко.

„Знаеш ли колко време чакам този ден? Но ако трябва…“

Чух разочарованието ѝ и сърцето ми се сви още повече.

Върнах се при Лили.

„Лили, какво ще кажеш да отидем на театър вместо филм?“

Тя ме погледна с големи очи.

„Ама ти обеща…“

Седнах до нея и я прегърнах.

„Понякога нещата се променят неочаквано. Понякога приятелите ни правят изненади.“

Лили се усмихна леко.

„Добре… но другата седмица ще гледаме филм, нали?“

Кимнах.

В крайна сметка тръгнахме към театъра. По пътя Мария ми звънна отново.

„Извинявай, ако те натоварих… Просто исках да направя нещо хубаво за теб.“

Замълчах за миг.

„Мария, благодаря ти. Но понякога хубавите неща идват в неподходящ момент.“

Тя се засмя нервно.

„Знам… Просто си мислех, че ще се зарадваш.“

Влязохме в театъра малко преди началото. Седнахме на балкона – мястото беше прекрасно, представлението великолепно. Но през цялото време усещах тежест в гърдите си. Мислех за майка ми, която сама преглежда документите си у дома. Мислех за Лили, която се опитваше да се забавлява, но от време на време поглеждаше към мен с онзи поглед „Мамо, защо пак променяш плановете?“.

След представлението Мария настоя да отидем на сладкарница.

„Хайде, заслужаваш малко време за себе си!“

Погледнах я уморено.

„Мария… Знаеш ли кое е най-ценното нещо? Времето. Не билетите, не изненадите… Времето с хората, които обичаш.“

Тя замълча и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

„Мислех, че така ще ти покажа колко държа на теб…“

Прегърнах я.

„Понякога най-големият подарък е просто да попиташ: ‘Имаш ли време за мен?’“

На връщане към вкъщи Лили ме хвана за ръката.

„Мамо, обичам те. Но другия път нека си останем у дома.“

Усмихнах се през сълзи.

Сега седя сама в кухнята и си мисля – кога една изненада е истински подарък? И кога става просто поредната тежест върху раменете ни? Какво мислите вие – кое е по-важно: спонтанността или уважението към времето на другия?