Предателство в сърцето на семейството: Как една случайна среща в супермаркета разби живота ми

– Не може да бъде! – изкрещях вътрешно, докато стоях между рафтовете с макарони в кварталния супермаркет. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. Пред мен, на метри разстояние, стояха Павел и Даниела – моят съпруг и най-добрата ми приятелка. Говореха си тихо, а после той я хвана за ръката така, както някога хващаше мен. В този миг светът ми се срина.

Върнах се у дома като призрак. Павел се прибра по-късно, целуна ме по челото и попита как е минал денят ми. Усмихнах се фалшиво, а отвътре крещях. „Как можа? Какво направих, за да заслужа това?“ – питах се отново и отново.

Дни наред не казах нищо. Гледах ги – и двамата – как се държат пред мен, сякаш нищо не се е случило. Даниела идваше често у нас, носеше домашна баница и разказваше весели истории. Павел я гледаше с онзи поглед, който някога беше само за мен. Започнах да се съмнявам във всичко – в спомените ни, в думите му, дори в себе си.

Една вечер не издържах. Седяхме на масата, а Павел четеше новините на телефона си.
– Павле, трябва да поговорим – казах с глас, който не познах.
Той вдигна очи и видях как лицето му пребледня.
– Какво има?
– Видях ви с Даниела в магазина. Видях как я държиш за ръката.
Той замълча. Мълчанието му беше по-страшно от всяка лъжа.
– Мария… – започна той, но не довърши.
– Колко време? – попитах тихо.
– Около половин година…

Сълзите ми потекоха сами. Не можех да повярвам. Даниела беше до мен във всичко – когато почина майка ми, когато се омъжих за Павел, когато родих нашия син Виктор. А сега тя беше тази, която ми отне всичко.

На следващия ден я поканих у нас. Седнахме на балкона с кафе и цигари.
– Знаеш ли защо те извиках? – попитах я.
Тя ме погледна уплашено.
– Мария…
– Знам всичко. Павел ми каза.
Даниела избухна в сълзи.
– Не исках да стане така! Кълна се!
– Защо тогава? Защо точно ти?
Тя мълча дълго.
– Чувствах се самотна… Ти беше толкова щастлива с него, а аз… Аз просто се изгубих.

В този момент осъзнах колко крехки са човешките връзки. Колко лесно можеш да изгубиш всичко заради една грешка, една слабост.

Минаха седмици. Павел се изнесе при майка си. Даниела спря да ми пише. Останах сама с Виктор и с въпросите си: Ще мога ли някога да простя? Ще мога ли пак да вярвам?

Вечерите са най-трудни. Когато Виктор заспи, тишината ме притиска като олово. Понякога си мисля дали не сгреших някъде аз самата. Дали можех да предотвратя всичко това? Но после си спомням думите на баба ми: „Човек не може да пази другия от собствените му избори.“

Срещнах Павел случайно пред блока преди няколко дни. Изглеждаше уморен и посърнал.
– Как е Виктор? – попита той тихо.
– Добре е. Пита за теб всяка вечер.
– Мога ли да го видя?
Поклатих глава.
– Трябва време. За всички ни.

Даниела също опита да се свърже с мен. Прати ми дълго съобщение във Viber: „Прости ми, моля те! Знам, че не заслужавам, но ти беше най-важният човек в живота ми.“ Не й отговорих. Не можех още.

Сега пиша тази история и се чудя: Може ли човек да прости такова предателство? Може ли някога да се довери отново? Или белезите остават завинаги?

А вие как бихте постъпили на мое място? Ще простите ли или ще затворите завинаги тази врата?