Пролет на брега: Когато свекървата разруши нашия мир

— Не така се прави мусака, Мария! — гласът на свекърва ми отекна в малката кухня, докато аз отчаяно се опитвах да наредя картофите в тавата. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатото чувство на безсилие. Беше едва третият ден, откакто тя се нанесе при нас, а вече усещах как въздухът в апартамента става тежък и лепкав.

Преди няколко месеца с Петър решихме да оставим зад гърба си шума и праха на София и да започнем нов живот в Бургас. Морето ни посрещна с пролетен бриз и обещание за спокойствие. Намерихме малък апартамент с изглед към пристанището, където сутрините ухаеха на сол и кафе. За първи път от години се чувствахме свободни — докато не дойде тя.

Свекърва ми, Елена, винаги е била силна жена. В нейното присъствие се чувствах като ученичка, която постоянно бърка задачите си. Още когато започнахме да излизаме с Петър, тя не пропускаше случай да подчертае разликите между нас: „Ти си от провинцията, Мария, а нашето семейство винаги е било от столицата. Не е едно и също.“ Или: „Петър е свикнал на друг начин на живот.“

Петър се опитваше да ме защити, но думите му увисваха във въздуха като недоизпити чаши чай. „Мамо, Мария е чудесна домакиня“, казваше той, но тя само повдигаше вежди и мълчаливо подреждаше чиниите по свой начин.

Когато Елена дойде при нас, уж временно — „само докато ремонтирам апартамента си“ — аз вече знаех какво ни чака. Още първата вечер тя огледа хола ни и каза: „Малко е тясно тук, но какво да се прави, не всеки може да си позволи простор.“

Сутрините станаха напрегнати. Докато Петър беше на работа, аз оставах сама с нея. Тя критикуваше всичко — от начина, по който сгъвам дрехите, до това как подреждам подправките в шкафа. „В нашето семейство всичко има място и ред“, казваше тя с леден тон.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как тя говори по телефона със своя приятелка:
— Не знам как ще издържа тук. Мария е добро момиче, но няма нашата култура. Петър заслужава повече.

Сълзите ми се смесиха със сапунената вода. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.

Петър забеляза промяната в мен. Една нощ ме прегърна и прошепна:
— Знам, че ти е трудно. Ще говоря с майка ми.

Но разговорът им завърши със скандал.
— Ти избра нея пред мен! — извика Елена. — След всичко, което съм направила за теб!
— Мамо, Мария е моята съпруга. Искам да сме щастливи тук.
— Щастие? С тази жена? Тя дори не знае как се прави истинска баница!

След този разговор Елена стана още по-студена към мен. Започна да заключва вратата на стаята си и да излиза рано сутрин без дума. Аз се чувствах като призрак — невидима и нежелана.

Един ден реших да поговоря с нея открито.
— Госпожо Елена, знам, че не съм това, което сте очаквали за Петър. Но го обичам и искам да сме семейство.
Тя ме погледна дълго и каза:
— Любовта не е достатъчна, Мария. Трябва да знаеш мястото си.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да се съмнявам в себе си — дали наистина не съм достатъчно добра? Дали Петър щеше да е по-щастлив с някоя друга?

Скоро напрежението стигна връхната си точка. Една вечер, докато вечеряхме мълчаливо, Елена изведнъж стана и каза:
— Не мога повече тук! Връщам се в София.

Петър я изпрати до гарата. Когато се върна, седна до мен и хвана ръката ми.
— Съжалявам за всичко. Но ти си моят избор.

В следващите дни апартаментът ни отново се изпълни със светлина и смях. Но белезите останаха. Понякога още чувам гласа ѝ в главата си: „Трябва да знаеш мястото си.“

Сега стоя до прозореца и гледам морето. Питам се: колко често жените като мен трябва да доказват стойността си? И кога най-сетне ще бъдем приети такива, каквито сме?